— Равик! Господи! Къде си? Пуснаха ли те най-сетне? Кажи къде си?
— В едно бистро.
— Престани! Кажи ми къде си наистина!
— Наистина съм в едно бистро.
— Къде? Не си ли вече в затвора? Къде беше през цялото време? Тоя Морозов…
— Той ти е казал точно какво се случи с мен.
— Не ми каза дори къде са те завели. Иначе щях да дойда веднага…
— Затова не ти е казал, Жоан. Така е по-добре.
— Защо ми се обаждаш от бистрото? Защо не дойдеш тук?
— Не мога да дойда. Имам само няколко минути. Трябваше да убедя чиновника да се отбием за миг тук. Слушай, Жоан, ще ме изпратят в Швейцария след няколко дни, но… — Равик погледна през прозореца. Чиновникът се бе облегнал на тезгяха и разговаряше. — Но ще се върна веднага. — Той помълча. — Жоан…
— Ще дойда, ще дойда веднага! Къде си?
— Не можеш да дойдеш. На половин час път съм от теб, а имам само няколко минути още.
— Помоли чиновника да почака! Дай му пари! Аз мога да донеса още пари.
— Невъзможно е, Жоан — отвърна Равик. — Така е по-добре.
Той чу дишането й.
— Не искаш ли да ме видиш? — попита тя.
Тежко беше. „Не трябваше да телефонирам“ — помисли той. Как може да се обясни нещо, без да си в състояние да погледнеш събеседника си?
— Нищо не желая така, както да те видя, Жоан.
— Ела тогава! Онзи човек може да дойде с теб.
— Невъзможно! Трябва да прекъсна вече разговора. Кажи ми бързо какво правиш?
— Какво? Какво искаш да кажеш?
— Как си облечена? Къде си?
— В стаята си. В леглото. Снощи стоях до късно. За една минута мога да се облека и да дойда веднага.
До късно снощи. Разбира се. Всичко продължава по същия начин. Независимо от това, че единият е бил затворен. Забравя се. В леглото, полузаспала с разпилени по възглавницата коси, с разхвърляни по столовете чорапи, бельо, вечерна рокля… Предметите започнаха да се сливат; прозорчето на задушната телефонна кабина се замъгли от дъха му; безкрайно далечната глава на чиновника плуваше като в аквариум… Той се опомни.
— Трябва да прекратя вече разговора, Жоан.
Чу съкрушения й глас:
— Но това е невъзможно! Не можеш да заминеш така, без да знам нито къде отиваш, нито…
Той си представи как тя се понадига, блъска възглавницата настрана и стиска в ръка телефонната слушалка като оръжие и враг, видя раменете й, дълбоките, помрачени от вълнение очи…
— Не отивам на война. Заминавам само за Швейцария. Ще се върна скоро. Представи си, че съм търговец, който заминава, за да продаде една пратка картечници на Обществото на народите.
— А когато се върнеш, ще се повтори същото. Не ще мога да живея от страх.
— Повтори последното изречение.
— Наистина! — Гласът й прозвуча сърдито. — Аз последна узнавам всичко! Вебер може да те посети, а аз не мога! Обадил си се на Морозов, а не на мен! А сега заминаваш…
— Господи! — каза Равик. — Няма да се караме, Жоан.
— Не се карам. Казвам само това, което е станало.
— Добре. Трябва да свършим вече. Сбогом, Жоан.
— Равик — извика тя. — Равик!
— Да…
— Върни се! Върни се! Загубена съм без теб.
— Ще се върна.
— Да… да.
— Сбогом, Жоан. Скоро ще се върна.
Той остана за миг в задушната кабина. После забеляза, че не е оставил още слушалката. Отвори вратата. Чиновникът вдигна глава и се усмихна добродушно.
— Свършихте ли?
— Да.
Върнаха се на масата. Равик изпи чашата си. „Не трябваше да се обаждам — помисли той. — Бях по- спокоен преди. Само се разстроих. Трябваше да се сетя, че с един телефонен разговор не може да се постигне нищо — нито за мене, нито за Жоан.“ Изкушаваше се да се върне и да й се обади още веднъж, да й каже всичко, което всъщност искаше да й каже. Да й обясни защо не може да се срещне с нея; защото не иска да го види такъв, какъвто е сега — мръсен, арестуван. Но след това пак щеше да излезе и да се повтори същото.
— Мисля, че трябва да вървим — каза чиновникът.
— Да…
Равик повика келнера.
— Донеси ми две бутилки коняк, всички вестници, една дузина цигари „Капорал“ и сметката. — Той погледна чиновника. — Всичко е наред, нали?
— Човещината си е човещина — отвърна чиновникът.
Келнерът донесе две бутилки и цигарите.
— Отворете ми ги — каза Равик, докато поставяше внимателно вестниците из джобовете си. След това запуши отново шишетата така, че да може лесно да ги отваря без тирбушон, и ги прибра във вътрешните джобове на палтото си.
— Разбирате от тая работа — каза чиновникът.
— Научих се. За съжаление. Като дете никога не бих допуснал, че и на стари години ще играя на индианци.
Полякът и писателят бяха във възторг от коняка. Водопроводчикът не пиеше концентрати. Обичаше бира и започна да им обяснява колко по-хубава е бирата в Берлин. Равик лежеше на нара и четеше вестниците. Полякът не четеше. Не знаеше френски. Пушеше и беше щастлив. През нощта водопроводчикът плака насън. Равик бе буден. Слушаше глухото ридаене и гледаше втренчено малкото прозорче, зад което светеше бледото небе. Не можеше да заспи. Не можа да заспи и по-късно, когато водопроводчикът се успокои, „Прекалено добре живя — помисли той. — Затова те боли толкова много, че трябва да се простиш с тези хубави времена.“
18
Равик идваше от гарата. Беше уморен и мръсен. Тринадесет часа в задушния влак с хора, които миришат на чесън, ловци с кучета, жени, които държат на скута си кошници с кокошки и гълъби, а преди това три месеца на границата…
Някаква светлина трептеше в мрака. Вдигна глава. Тя сякаш идваше от някакви пирамиди с огледала, наредени около „Рон Поан“ и отразяващи последните сиви лъчи на май.
Спря се и погледна по-внимателно. Наистина имаше пирамиди от огледала. Бяха сложени навред в призрачно повторение зад лехите с лалета.
— Какво е това? — попита той един градинар, който изравняваше леха с прясно разкопана пръст.
— Огледала — отговори той, без да вдига глава.
— Виждам, но те не бяха тук, когато идвах миналия път.
— Отдавна ли не сте идвали?
— От три месеца.
