бягам? Това чувство стана по-силно. Не само че не изчезна през тези три месеца, ами се и усили. Няма смисъл да продължавам да се самоизмамвам. То бе май едничкото нещо, което не ме напусна при дългото промъкване през граници, при всичкото това криене и чакане, през едва отронващата се самота на беззвездните нощи в чужбина. Отсъствието го подсили много повече, отколкото тя самата, когато и да е било…“
Сподавен писък го пробуди от унеса. Няколко жени бяха междувременно влезли. Една от тях, която приличаше на светла негърка, доста пияна, с шапка с цветя, килната на темето, хвърли един нож и заслиза бавно по стълбите. Никой не я спря. Един келнер тръгна нагоре. Друга жена побърза да му препречи пътя.
— Няма нищо — каза тя. — Няма нищо!
Келнерът вдигна рамене и се върна. Равик видя, че червенокосата в ъгъла стана. В същото време жената, която бе препречила пътя на келнера, слезе бързо долу и отиде към бара. Червенокосата се спря, сложила ръка на големите си гърди. После вдигна внимателно два пръста от ръката си и погледна. Роклята й бе сцепена и отдолу се показваше рана. Кожата не се виждаше, само раната зееше под шанжанираща зелена вечерна рокля. Червенокосата жена я гледаше втренчено, като че не можеше да повярва на очите си.
Равик направи неволно движение. След това се отпусна на стола. Стигаше му едно изселване. Видя, че жената в костюма „Тайор“ дръпна отново червенокосата на дивана. В същото време втората жена тръгна от бара към галерията с чаша бренди в ръка. Жената с костюма „Тайор“ коленичи на пейката, затвори с една ръка устата на червенокосата и дръпна бързо ръката й от раната. Другата наля отгоре брендито. „Примитивен начин за дезинфекция“ — помисли Равик. Червенокосата изохка, почна да се гърчи, но я държаха здраво. Други две жени закриха масата от погледа на останалите посетители. Всичко бе извършено много бързо и умело. Почти никой не видя станалото. След една минута няколко лесбийки и хомосексуалисти нахълтаха в заведението, повикани сякаш с магическа пръчка. Те заобиколиха масата в ъгъла, няколко вдигнаха червенокосата, други заобиколиха със смях и приказки групата и всички излязоха, като че нищо не се бе случило. Повечето посетители не бяха забелязали станалото.
— Добре, нали? — обади се някой зад Равик. Беше келнерът.
Равик кимна.
— Защо стана това?
— От ревност. Тия развратници са много избухлива пасмина.
— Откъде пристигнаха толкова бързо другите? Просто като по телепатия.
— Подушват, господине — каза келнерът.
— Някой е телефонирал сигурно. Но много бързо стана.
— Подушват и се поддържат както дяволът и смъртта. Не се дават. Само да няма полиция — това е единственото, което искат. Уреждат всичко помежду си. — Келнерът взе чашата на Равик. — Още една, господине? Какво пиехте?
— Калвадос.
— Добре. Още един калвадос.
Той се затътри към бюфета. Равик вдигна глава и видя малко по-нататък Жоан. Влязла бе, докато той разговаряше с келнера. Не бе я видял, като влизаше. Беше с двама мъже. Забеляза го в момента, когато и той я видя. Почувства, че тя пребледнява въпреки загорелия си тен. Няколко мига не откъсна поглед от него. След това бутна рязко масата, стана и се приближи. Докато вървеше, лицето й се промени. Успокои се. Стана по-нежно; само очите й бяха все така твърди и прозрачни като кристал. Изглеждаха по-светли от друг път. Имаха почти яростен блясък.
— Ти си се върнал? — запита тихо, почти безгласно.
Бе застанала до него. За миг направи движение, сякаш искаше да го прегърне. Но не го направи. Дори не се ръкува. Само повтори:
— Ти си се върнал?
Равик не отговори.
— От кога си тук? — запита тя все така тихо.
— Преди две седмици.
— Преди две… а аз не… Ти дори не…
— Никой не можеше да ми каже къде си. Нито в хотела, нито в „Шехеразада“.
— В „Шехеразада“… Но аз бях… — Тя се прекъсна. — Защо не ми писа?
— Не можех.
— Лъжеш.
— Добре. Не исках. Не знаех дали ще се върна.
— Пак лъжеш. Това не е основание.
— Напротив. Можех да се върна или да не се върна. Не разбираш ли?
— Не. Разбирам само, че си тук от две седмици и не си направил ни най-малък опит…
— Жоан — каза спокойно Равик. — Раменете ти сигурно не са почернели така в Париж.
Келнерът мина край масата и хвърли любопитен поглед към Жоан и Равик. Беше все още улисан от станалото преди малко. След това прибра сякаш случайно двата ножа, вилиците и чинията от масата, застлана с покривка на бели и червени квадратчета. Равик го забеляза.
— Всичко е наред — каза той.
— Какво е наред? — попита Жоан.
— Нищо. Преди малко тук стана нещо.
Тя го погледна втренчено.
— Жена ли чакаше?
— Не, за бога! Но стана скандал. Имаше ранен. Само че този път не се намесих.
— Да се намесиш ли? — Тя изведнъж разбра. Изразът й се промени. — Какво правиш тук? Пак ще те арестуват. Сега вече знам всичко! Следващия път те чака половин година затвор. Трябва да избягаш! Не знаех, че си в Париж. Мислех, че няма да се върнеш вече.
Равик не отговори.
— Мислех, че няма да се върнеш вече — повтори тя.
Равик я погледна.
— Жоан…
— Не, не е вярно! Нищо не е вярно!
— Жоан — каза мрачно Равик, — иди си на масата!
Очите й внезапно овлажняха.
— Иди си на масата! — повтори той.
— Ти си виновен — избухна тя. — Ти. Само ти!
Обърна се рязко и тръгна. Равик бутна малко настрана масата и седна отново. Погледна чашата с калвадос и вдигна ръка, сякаш искаше да я вземе и да пие. Но не го направи. Беше спокоен, докато говореше с Жоан. Сега изведнъж се развълнува. „Странно — помисли той, — мускулите на гърдите ми трептят под кожата. Защо именно те?“ Взе чашата и погледна ръката си. Не трепереше. Докато пиеше, не погледна повече към Жоан. Келнерът мина отново.
— Цигари — каза Равик. — „Капорал“.
Запали една и доизпи останалия калвадос. Почувства отново погледа на Жоан. „Какво очаква? — помисли си… — Че ще се напия пред нея от мъка?“ Той повика келнера и плати. Когато стана, Жоан започна да говори оживено на един от приятелите си. Не вдигна глава и когато той мина край тяхната маса. Лице то й беше сурово, без израз, а усмивката й — пресилена.
Равик се разхождаше по улиците и неочаквано се озова пред „Шехеразада“. Морозов засия.
— Какви ги вършиш, драги! Вече те смятах за загубен. А човек се радва винаги, когато пророчествата му се сбъднат.
— Не се радвай много рано.
— И ти също. Закъсня.
— Знам. Срещнах я вече.
— Какво?
