— Остани. Хайде да поспим! И без това не сме спали много.
— Не мога. Трябва да си вървя.
— Не можеш да отидеш никъде по това време с вечерна рокля.
— Аз си нося и друга.
— Как?
— Под палтото. Обувки — също. Трябва да са някъде тук. Всичко си донесох.
Тя не каза къде трябва да отиде, нито защо. А и Равик не я попита.
Пчелата се появи отново. Не бръмчеше вече безцелно. Насочи се право към чашата. Кацна на ръба. Като че разбираше от калвадос. Или от плодова захар.
— Толкова сигурна ли беше, че ще останеш тук тази нощ?
— Да — каза Жоан, без да помръдне.
Роланд донесе поднос с бутилки и чаши.
— Не искам нищо за пиене — каза Равик.
— Дори водка? Зубровка е.
— Днес не искам. Донеси ми кафе. Силно кафе.
— Добре.
Остави настрана микроскопа. След това запали цигара и отиде до прозореца. Платаните навън бяха облекли вече новата си премяна. Последния път, когато беше тук, клоните им бяха още съвсем голи.
Роланд донесе кафето.
— Като че ли сега има повече момичета — каза Равик.
— Още двадесет.
— Толкова много работа ли имате? През юни?
— И ние не разбираме защо работата потръгна толкова много. Хората са като полудели. Идват още след обед. А вечер…
— Може би се дължи на сезона.
— Не е на сезона. Знам как е било друг път през май и юни. Сега всички изглеждат обзети от някаква лудост. Няма да повярваш как работи барът. Можеш ли да си представиш французи да поръчват шампанско.
— Не.
— Чужденците, разбирам. Нали за тях го имаме. Но французи и дори парижани да поръчват шампанско! И го плащат. Вместо да пият дюбоне, бира или чаша коняк. Можеш ли да повярваш?
— Само ако го видя.
Роланд му наля кафето.
— И народ — каза тя, — просто да полудееш! Сам ще видиш, като слезеш долу. Дори и по това време. Не само предпазливите клиенти, които очакват да свършиш прегледа. Цяла тълпа се е наредила долу. Какво става с тия хора, Равик?
Той вдигна рамене.
— Има една приказка за потъващия параход…
— Но тук нищо не потъва. Работата върви чудесно. Вратата се отвори. Влезе двадесет и една годишната Нинет, стройна като момче, с червени копринени шорти. Имаше лице на светица и беше една от най-добрите проститутки на заведението. Носеше поднос с хляб, масло и две бурканчета мармалад.
— Госпожата научи, че докторът пие кафе — каза тя с дрезгавия си глас, — и му изпраща малко домашен мармалад.
Нинет се усмихна. Ангелското лице придоби изведнъж гаменско изражение. Остави таблата на масата и изчезна от стаята с танцова стъпка.
— Виждаш ли ги — въздъхна Роланд. — Стават нахални веднага щом разберат, че имаме нужда от тях.
— Правилно — каза Равик. — Кога друг път ще им се удаде? Какво означава този мармалад?
— Той е гордостта на госпожата. Приготвя го сама. В имението си в Ривиерата. Много е хубав наистина. Ще го опиташ ли?
— Мразя мармалад, особено когато е приготвен от милионерки.
Роланд отви бурканчетата, взе няколко лъжици мармалад, размаза ги на дебела хартия, сложи парче масло и няколко резена препечен хляб, завърза внимателно всичко и го подаде на Равик.
— Хвърли го, като излезеш — каза тя. — Направи й това удоволствие. Ще провери дали си ял. Последната гордост на една разочарована старица. Направи го от учтивост.
— Добре. — Равик стана и отвори вратата. — Какъв е този шум? — попита той. Отдолу се чуваха гласове, музика, смях и подвиквания. — Французи ли са тези хора?
— Не. Повечето са чужденци.
— Американци ли?
— Не. Това е най-чудното. Предимно германци. Никога досега не сме имали толкова много германци.
— Няма нищо чудно.
— Повечето говорят много добре френски. Не така, както германците го говореха преди няколко години.
— И на мен ми се струва така. Няма ли и доста бивши военни? Новобранци, войници от колониите?
— Те са постоянно тук.
Равик кимна.
— И германците пръскат много пари, така ли?
Роланд се засмя.
— Черпят всеки, който иска да пие с тях.
— Особено войниците, предполагам. А пък в Германия е забранен износът на марки и границите са затворени. Можеш да напуснеш страната само със специално позволение. И при това е разрешено да изнесеш само десет марки. Странно е наистина да има тук толкова весели германци, при това с много пари, говорещи така добре френски!
Роланд вдигна рамене.
— Това никак не ме интересува, щом парите им не са фалшиви…
Той се прибра след осем и попита портиера:
— Търсил ли ме е някой по телефона?
— Не.
— И следобед ли?
— През целия ден.
— Не е ли питал някой за мен?
— Никой — поклати глава портиерът.
Равик се качи по стълбите. На първия етаж чу, че семейство Голдберг се кара. На втория — плачеше дете. Френският поданик Люсиен Зилберман, на година и два месеца, който беше обект на боготворене и надежди за родителите си, търговеца на кафе Зигфрид Зилберман и жена му Нели, родена Леви, от Франкфурт на Майн. Беше роден във Франция и те се надяваха да получат покрай него френски паспорт две години по-рано от установения срок. В резултат на това, воден от детски инстинкт, Люсиен се бе превърнал в тиран за семейството. На третия етаж виеше грамофон, собственост на бежанеца Волмайер, избягал от концентрационния лагер в Ораниенбург, който свиреше немски народни песни. Коридорът миришеше на зеле и мрак.
Равик влезе в стаята си, за да чете. Купил си бе едно време няколко тома „История на света“ и сега ги извади. Не беше много весело четиво. Единственото нещо, което му даваше, бе странното подтискащо съзнание, че днешните събития не са нищо ново. Всичко това е ставало десетки пъти досега. Лъжите, предателствата, убийствата, вартоломеевите нощи, покварата, вдъхната от жаждата за власт, непрекъснатият низ от войни — историята на човечеството бе написана с кръв и сълзи, между хилядите окървавени статуи на миналото само няколко имаха сребристото сияние на добродетелта. Демагози,
