— Пак човекът, който е измислил вечността, бога и възкресението.
— Чудесно — каза Равик. — Виждаш от колко противоречия сме изтъкани. И питаш защо умираме?
Морозов го погледна изненадано. Отпи голяма глътка и каза:
— Софист! Хитрец!
Равик го погледна. „Жоан — пошепна нещо в него. — Ако можеше да влезе сега през тази мръсна стъклена врата!“
— Грешката ни е, че сме почнали да мислим, Борис — каза той. — Ако се бяхме придържали само към блаженството, да ядеш и да се множиш, както е при животните, всички тия неща нямаше да стават. Някой си прави опити с нас, но, изглежда, че и досега не е намерил разрешението. Не трябва да се оплакваме. И опитните животинчета трябва да имат своя професионална гордост.
— Така казват касапите, но не и говедата. Учените, но не и морските свинчета. Лекарите, но не и белите мишки.
— Правилно. Да живее законът за достатъчното основание! Хайде да изпием по една чаша за красотата, Борис… За прелестната вечност на минутата! Знаеш ли какво още може да направи само човекът? Да се смее й да плаче.
— И да се напива. С водка, вино, философия, жени, надежда и отчаяние. Той е и единственият, който съзнава, че трябва да умре. Като противоотрова му е дадено въображението. Камъкът е нещо реално. Растението и животното — също. Те отговарят на предназначението си. Не знаят, че трябва да умрат. А човекът знае. Възвисявай се, душо! Лети! Не ридай, законни убиецо! Не изпяхме ли вече човешката песен на песните?
Морозов разтърси сивата палма, така че прахът по нея се пръсна по всички посоки.
— Сбогом, честни символе на трогателна южна надежда, любимо дръвче на хазяйката-французойка! Сбогом и на теб, бездомнико, безпочвено пълзящо цвете, безпомощни противнико на смъртта! Гордей се, че си романтик!
Усмихна се на Равик.
Но той не отвърна на усмивката му. Погледна вратата. Тя се отвори и влезе нощният портиер. Тръгна към тяхната маса. „Телефонът“ — помисли Равик. Най-после! А може би не! Не стана. Чакаше, чувстваше как ръцете му се опъват.
— Цигарите ви, господин Морозов — каза портиерът. — Момчето току-що ги донесе.
— Благодаря. — Морозов сложи кутията с руските цигари в джоба си.
— Довиждане, Равик. Ще те видя ли по-късно?
— Може би. Довиждане, Борис.
Човекът с изрязания стомах погледна втренчено Равик, чувстваше как му се повдига, но не можеше да повърне. Нямаше какво да повърне. Беше като човек с отрязани крака, който продължава да усеща болка в тях.
Бе много неспокоен. Равик му направи инжекция. Нямаше големи изгледи да оживее. Не беше много добре със сърцето, а единият му дроб имаше капсулирани каверни. Не бе се радвал на особено здраве през тридесет и пет годишния си живот. Стара стомашна язва, прекарана туберкулоза, а сега и рак. Анамнезата показваше, че се е женил преди четири години; жена му умряла при раждане, а детето — три години по- късно от туберкулоза. Никакви роднини. Този човек лежеше сега тук, гледаше го втренчено, не искаше да умре, бе търпелив и смел, не знаеше, че ще трябва да го хранят през гастростома и че не ще може да се радва на едно от малките удоволствия на живота — кисели краставички и говеждо варено. Лежеше целият нарязан, наоколо му се носеше неприятна миризма. В него все още имаше нещо, което караше очите му да се движат и се наричаше душа. Гордей се, че си романтик! Човешката песен на песните!
Равик закачи листа за температурата и пулса. Сестрата стана и зачака, оставила на стола току-що заплетения червен пуловер. Куките бяха забодени в плетката, а кълбото се бе търкулнало на пода. Тънката вълнена нишка приличаше на струйка кръв, която капеше от пуловера.
„Този човек лежи — помисли Равик — и въпреки инжекцията ще прекара ужасна нощ, с болки, неподвижен, измъчван от задух и кошмари… А аз чакам една жена и мисля, че ще прекарам тежка нощ, ако не дойде. Знам колко смешно е това в сравнение с този умиращ, в сравнение с Гастон Перие със смазаната ръка в съседната стая, в сравнение с хилядите други и с всичко, което става през тая нощ по света… И все пак мисълта за това не ми помага, нищо не променя. Всичко си остава по старому. Какво каза Морозов? «Трябва и теб веднъж да те заболи стомах.» Да, защо не?“
— Повикайте ме, ако се случи нещо — обърна се той към сестрата. Беше същата сестра, на която Кейт Хегстрьом бе подарила грамофона.
— Този господин е много примерен — каза тя.
— Какъв е? — запита учудено Равик.
— Много примерен. Добър пациент.
Равик се огледа. Сестрата не можеше да очаква никакъв подарък. Много примерен… Какви изрази употребяват понякога сестрите! Този нещастник се бореше с цялата си армия от кръвни телца и нервни клетки срещу смъртта… Не беше ни най-малко примерен.
Той се върна в хотела. Пред вратата го срещна Голдберг. Старик с прошарена брада и дебела златна часовникова верижка на жилетката.
— Приятна вечер — каза Голдберг.
— Да. — Равик помисли за жената в стаята на Визенхоф. — Не искате ли да се поразходим?
— Аз вече се разходих. До „Конкорд“ и обратно.
До „Конкорд“. Там на лунната светлина се издигаше бялото, тихо и празно американско посолство, недостижим Ноев ковчег, в който подпечатваха визите. Голдберг е стоял там до „Крийон“, загледан във входа и тъмните прозорци като в картина на Рембранд или в диаманта „Кохинор“.
— Не искате ли да се поразходим още малко? До Арката и обратно? — каза Равик и помисли: „Ако спася ония горе, Жоан е в стаята ми. Или междувременно ще дойде“.
Голдберг поклати глава.
— Трябва да се кача. Сигурен съм, че жена ми ме чака. Нямаше ме повече от два часа.
Равик погледна часовника си. Наближаваше дванадесет и половина. Нямаше нужда да спасява. Госпожа Голдберг сигурно вече се е прибрала в стаята си. Той погледна как Голдберг бавно се изкачваше по стълбите, после отиде при портиера.
— Търси ли ме някой?
— Не.
В стаята му светеше. Спомни си, че я бе оставил така. Листът хартия блестеше, като че го бе навалял неочаквано сняг. Той взе бележката, която бе оставил на масата преди да излезе, на която бе написано, че ще се върне след половин час, и я скъса. Потърси нещо за пиене. Нямаше нищо. Слезе отново долу. Портиерът нямаше калвадос, а само коняк. Равик взе една бутилка енеси и една вувре. Поговори с портиера, който му доказа, че Лулу II има най-големи изгледи за победа при следващите надбягвания на двегодишни жребци в Сен Клу. Испанецът Алварес мина покрай тях. Равик забеляза, че още понакуцва. После си купи вестник и се върна в стаята. Колко дълга може да бъде такава вечер! „Който не вярва на чудеса в любовта, е загубен“ — бе казал адвокатът Аренсен в Берлин през 1933 година. Три седмици след това го пратиха в концентрационен лагер, защото любимата му го бе издала. Равик отвори бутилката вувре и взе от масата един том от съчиненията на Платон. След няколко минути го остави и седна до прозореца.
Погледна телефона. Проклета черна машинка! Не можеше да се обади на Жоан. Не знаеше новия й номер. Нито дори къде живее. Не бе я попитал, а и тя нищо не му каза. Умишлено навярно. Така че ще има пак оправдание.
Изпи чаша от лекото вино. „Глупости — помисли си. — Чакам жена, която беше тук тази сутрин. Не я виждах три месеца и половина и не чувствах отсъствието й така, както сега, когато не съм я виждал само един ден. По-добре би било да не бях я виждал отново. Бях свикнал. А сега…“
Той стана. Не беше и това. Неувереност пробождаше съзнанието му. Постепенно го обземаше недоверие.
Отиде до вратата. Знаеше, че не е заключена, но провери отново. Зачете вестник, но виждаше буквите като в мъгла. Безредици в Полша. Неизбежни сблъсквания. Претенциите на Германия за Коридора. Договор
