мъка, с чувството на човек, който напуска Италия, за да се върне в мъгливия Север.
Тя се изправи и се усмихна.
— Ела… Не си видял още спалнята.
— Трябва ли да я видя?
Жоан го погледна за миг изпитателно.
— Не искаш ли да я видиш? Защо?
— Да, наистина защо не? — отговори той. — Разбира се.
Тя докосна лицето му и го целуна. Той разбра защо.
— Хайде — каза тя после и го улови под ръка.
Спалнята беше мебелирана във френски стил. Голямо легло, стил Людовик XVI, тоалетна масичка с формата на бъбрек в същия стил; огледало, имитация барок, нов килим тип „Обюсон“, столове и кресла, като от евтин филмов реквизит. И сред тях — една много красиво изрисувана флорентинска ракла от шестнадесети век, която изобщо не подхождаше на останалата обстановка и приличаше на истинска принцеса, заобиколена от забогатели простаци. Беше бутната небрежно в ъгъла. Върху хубавия й капак бяха сложени шапки с виолетки и чифт сребърни обувки.
Леглото не бе оправено. Равик можеше да види къде е лежала Жоан. На тоалетната масичка имаше шишенца с парфюми. Един от вградените гардероби беше отворен. Вътре бяха окачени рокли. Много повече, отколкото имаше по-рано. Жоан държеше още ръката му и се облегна на него.
— Харесва ли ти?
— Хубаво е. Съвсем като за теб.
Тя кимна. Той почувства ръката и снагата й и я притегли несъзнателно към себе си. Не му се противопостави. Рамото й докосна неговото. Лицето й беше сега спокойно; нямаше вече ни следа от първоначалното леко вълнение. Бе уверено, ведро и на Равик се стори, че в него има не само сдържано задоволство, но една едва забележима, далечна сянка от тържествуване.
„Странно! Колко е долна! — помисли той. — Иска да ме превърне в жалък любовник и дори ми показва с цялото си нахалство жилището, което любовникът й е наредил… Но заедно с това прилича и на Нике от Самотраки.“
— Жалко, че не можеш да имаш жилище — каза тя. — В него човек се чувства другояче. Не като в тези тъжни хотелски стаи.
— Имаш право. Приятно ми беше да видя жилището ти. А сега си тръгвам, Жоан.
— Искаш да си ходиш? Още сега? Та ти току-що дойде.
Той взе ръцете й.
— Ще си отида, Жоан. Завинаги. Ти живееш с друг. Не мога да деля с никого жената, която обичам.
Тя издърпа веднага ръцете си.
— Какво? Какво разправяш? Аз… Кой ти каза? Що за приказки… — Погледна го втренчено, — Всъщност сещам се, Морозов, разбира се, този…
— Никакъв Морозов! Няма какво никой да ми казва. Фактите сами говорят.
Лицето й пребледня внезапно от ярост. Беше така сигурна, а ето какво стана!
— Знам! Защото имам такова жилище и не работя вече в „Шехеразада“! Непременно трябва да има някой, който да ме издържа. Разбира се! Иначе не може.
— Не съм казал, че някой те издържа.
— Все едно! Разбирам! Най-напред ме пращаш в този жалък бар, после ме изоставяш, а след това, ако някой ми заговори или се погрижи за мен, веднага означава, че ме издържа. С мръсната си фантазия тези портиери не могат да измислят нищо друго. Че сам искаш да постигнеш нещо, че работиш, това не може да се побере в главата им, която знае само какво е бакшиш. И ти му вярваш! Именно ти! Как не те е срам!
Равик се обърна, сграбчи я за ръцете, вдигна я и я хвърли през таблата на леглото.
— Така — каза той. — А сега престани да дрънкаш глупости!
Жоан беше толкова изненадана, че остана да лежи.
— Няма ли да ме набиеш?
— Не. Исках само да престанеш да дрънкаш.
— Няма да се изненадам — каза тихо през зъби тя. — Ни най-малко.
Лежеше спокойно на леглото. Лицето й беше бяло и безизразно, устните — побелели, очите имаха безжизнен, почти стъклен блясък. Гърдите й бяха полуголи. Единият й крак висеше от леглото.
— Обаждам ти се, не подозирайки нищо. Радвам се, искам да бъда с теб… и изведнъж… изведнъж! — повтори тя. — А аз те мислех за съвсем друг човек.
Равик бе застанал до вратата на спалнята. Огледа стаята с глупавата мебелировка, видя Жоан на леглото и разбра колко много си подхождат те. Ядоса се на себе си, че изобщо й е говорил. Трябваше да си тръгне, без да каже нито дума и да сложи край на всичко. Но тя щеше да отиде при него и всичко би се повторило.
— Ти! — каза тя. — Не очаквах от теб такова нещо! Мислех те за съвсем друг човек.
Той не отговори. Всичко беше толкова глупаво, че едва го понасяше. Не можеше да разбере вече защо бе мислил цели три дни, че никога няма да заспи, ако тя не се върне при него. Какво общо имаше той с всичко това? Извади една цигара от джоба си и я запали, чувстваше устата си пресъхнала. Чу, че грамофонът продължава да свири. Повтаряше първата плоча: „Ще те чакам“. Отиде в другата стая и го спря.
Когато се върна, Жоан лежеше неподвижно. Сякаш не бе мръднала. Само робата й беше по-разтворена от преди.
— Слушай, Жоан — каза той, — колкото по-малко говорим по тоя въпрос, толкова по-добре…
— Аз не започнах първа.
Поиска му се да хвърли по главата й някое от шишенцата с парфюм.
— Знам, — заяви той. — Аз започнах. И сега свършвам.
След това се обърна и тръгна. Но още не стигнал до вратата на ателието, и тя застана пред него. Тръшна я и се опря с ръце на нея.
— Така значи! — каза Жоан. — Скъсваш! Скъсваш и си отиваш! Много просто! Но аз имам още какво да кажа! Ти сам ме видя в „Клош д’Ор“, видя с кого съм и когато дойдох по-късно същата нощ при теб, тогава не те интересуваше, не се възмути, прекара нощта с мен, на сутринта това също не те подразни, пак ме пожела и аз те обичах: ти беше чудесен, не разпитваше за нищо и аз те обичах именно затова така, както никога по-рано не бях те обичала. Знаех, че трябва да бъдеш именно такъв, а не друг. Аз плаках, докато ти спеше, целувах те, бях щастлива, върнах се в къщи и те обожавах, а сега! Сега ме укоряваш за нещо, което така великодушно отхвърли и забрави през нощта, когато ме желаеше. Сега го изваждаш отново на бял свят, за да ми го натякваш, заемаш позата на оскърбен пазител на добродетелта и ми правиш сцени като ревнив съпруг. Какво искаш всъщност от мен? Какви права имаш над мен?
— Никакви — каза Равик.
— Така! Добре, че поне признаваш! Защо дойде тогава днес да ми натякваш всичко това? Защо не го стори в оная нощ, когато дойдох при теб? Естествено тогава…
— Жоан — прекъсна я Равик.
Тя млъкна. Започна да диша по-бързо и впери очи в него.
— Жоан… — повтори той. — Когато дойде оная нощ, аз мислех, че се връщаш при мен. Това ми стигаше. Но аз се заблуждавах. Ти не си се върнала при мен.
— Не се върнах ли? Кой се върна тогава при теб? Някой дух ли?
— Ти дойде само при мен, но не се върна.
— Това ми е много сложно да го разбера. Обясни ми каква е разликата.
— Знаеш каква е. Тогава аз не знаех всичко. Сега вече го знам. Ти живееш с друг.
— Така! Живея с друг! Пак същото! Щом имам някой приятел, значи живея с друг! Може би трябва да стоя по цял ден заключена в къщи и да не говоря с никого, за да не кажат, че живея с някого?
— Не ставай смешна, Жоан — каза Равик.
— Смешна ли? Кой е смешен? Ти си смешният!
