няколко куфара и ги занесе в стаята на Морозов. Само от предпазливост. Полицията сигурно нямаше да се интересува от нищо. Но все пак така беше по-добре… Споменът за Фернан бе все още жив в съзнанието му. И слезе в „Катакомбите“.
Доста хора сновяха там възбудени нагоре-надолу. Все бежанци без документи. Нелегалната бригада. Келнерката Кларис и келнерът Жан ръководеха прибирането на куфарите в един килер до „Катакомбите“. В самия ресторант всичко бе готово за вечеря. Масите бяха сложени. Тук-там имаше панерчета с хляб, а откъм кухнята се носеше миризма на пържено и риба.
— Полека — казваше Жан на неспокойните бежанци. — Полицията няма да се разбърза чак толкоз.
Но емигрантите не искаха да рискуват. Не бяха от тези, на които много им вървеше. Те се блъскаха да влязат с жалкото си имущество в зимника. Между тях беше и испанецът Алварес. Съдържателката предупреди всички, че полицията скоро ще дойде. Усмихна се почти виновно на Равик, но той не разбра защо.
Един слаб мъж се приближи спокойно до него. Беше Ернст Зайденбаум, доктор по филология и философия.
— Маневри — каза той, като се обърна към Равик. — Генерална репетиция. В „Катакомбите“ ли ще останете?
— Не.
Зайденбаум, ветеран от шест години, вдигна рамене.
— Аз ще остана. Не ми се бяга. Предполагам, че няма да направят нещо повече освен да съберат свидетелски показания за произшествието. Кой ще се интересува от смъртта на един стар немски евреин?
— За него сигурно не, но ще се интересуват от живите, незаконно пребиваващи тук бежанци.
Зайденбаум намести пенснето си.
— Все ми е едно. Знаете ли какво направих при последната проверка? Един полицай слезе дори в „Катакомбите“. Беше преди повече от две години. Облякох една от белите престилки на Жан и започнах да прислушвам по масите. Разнасях пиене на полицаите.
— Хубава идея.
Зайденбаум кимна.
— Идва време, когато ни дотяга и да бягаме.
Той се запъти към кухнята, за да разбере какво ще има за вечеря.
Равик излезе в двора през задната врата на „Катакомбите“. Една котка пробяга пред краката му. Другите вървяха пред него. Щом излязоха на улицата, всички бързо се пръснаха. Алварес накуцваше. „Може би тоя крак ще се оправи с операция“ — помисли разсеяно Равик.
Докато седеше на площад „Тери“, той почувства изведнъж, че Жоан ще дойде тази вечер. Не можеше да обясни защо, това чувство просто го обзе ненадейно.
Плати вечерята и тръгна бавно към хотела. Беше топла, ранна нощ; в тесните улички се червенееха светлинните фирми на хотелите, които дават под наем стай на час. Иззад завесите на прозорците прозираха ивички светлина. Група моряци вървяха след няколко проститутки. Бяха млади, шумни, разгорещени от виното и лятото; всички изчезнаха в един от хотелите. Отнякъде се дочу акордеон. Една мисъл проблясна като ракета в съзнанието на Равик, литна над него и изрисува вълшебна гледка в тъмнината: Жоан го чака в хотела, за да му каже, че е зарязала всичко, връща се при него и се хвърля в обятията му…
Спря се. „Какво става с мен? — помисли той. — Защо съм застанал тук и ръцете ми докосват въздуха, сякаш е къдрокоса глава? Късно е вече. Нищо не може да се върне. Никой не се връща. Както никога не се връща преживеният час.“
Той продължи към хотела, пресече двора и стигна до задния вход на „Катакомбите“. През вратата забеляза няколко души, насядали вътре. Сред тях беше и Зайденбаум. Не като келнер, а като посетител. Опасността, изглежда, бе преминала. Равик влезе.
Морозов беше в стаята си.
— Щях да излизам — каза той. — Когато видях куфарите, помислих, че ще заминаваш за Швейцария.
— Всичко наред ли е вече?
— Да. Полицаите няма да се върнат. Оставиха дори трупа. Ясен случай. Покойникът е горе. Ще го изнасят вече.
— Добре. Мога да се върна тогава в стаята си. Морозов се засмя.
— Този Зайденбаум! — допълни после. — През цялото време беше там. С чанта, в която бе поставил някакви документи и пенснето си. Представи се за адвокат, агент на застрахователно дружество. Държа се доста грубо с полицията. Успя да спаси паспорта на стария Голдберг. Заяви, че му бил потребен. Полицията имала право да вземе само личната му карта. И измъкна паспорта. Има ли самият той документи?
— Никакви.
— Чудесно! — заяви Морозов. — Паспортът е със стойност на злато. Валиден е още една година. Някой може да го използува. Не в Париж естествено, освен ако е нахален като Зайденбаум. Снимката може лесно да се смени. Има специалисти, които срещу малко пари ще подправят датата на раждането, ако новият Арон Голдберг се окаже по-млад. Нов вид преселение на душите — един паспорт се използува за няколко живота.
— Значи, Зайденбаум ще се нарича отсега-нататък Голдберг?
— Не. Отказа. Било под неговото достойнство. Зайденбаум е истински Дон Кихот сред чуждите поданици от нашето подземие. Той е твърде любопитен да види какво може да се случи на хора като него, та да иска да си послужи с един откраднат паспорт. Ти не го ли искаш?
Равик поклати глава.
— Не. И аз съм на мнението на Зайденбаум.
Той взе куфарите си и се качи на горния етаж. В коридора на етажа, където живееше семейство Голдберг, го настигна един стар евреин в черен кафтан, с брада и бакенбарди и с лице на библейски патриарх. Той пристъпваше безшумно с гумените си подметки — сякаш плуваше, неясен и блед, в мрачния коридор. Отвори вратата на семейство Голдберг. Оттам проблясна за миг червеникава светлина на свещи и Равик чу странно, полуглухо, полуотчаяно, монотонно, почти меланхолично ридание. „Оплаквачки“ — помисли той. Дали такова нещо все още съществува? Или това беше само Рут Голдберг?
Когато отвори вратата на стаята си, видя Жоан, седнала до прозореца. Тя скочи веднага.
— Ето те най-после. Какво се е случило? Защо си с куфарите? Пак ли трябва да заминеш?
— Нищо няма — каза Равик, като остави куфарите до леглото. — Направих го от предпазливост. Един човек в хотела почина. Трябваше да повикат полиция. Но сега всичко е наред.
— Търсих те по телефона. Отговориха ми, че не живееш вече тук.
— Била е съдържателката. Умна и предпазлива както винаги.
— Тогава дойдох тук. Стаята беше отворена и празна. Твоите неща ги нямаше. Веднага помислих… Равик!
Гласът й трепереше.
Той се усмихна пресилено.
— Както виждаш, не съм човек, на когото можеш да се опреш.
Някой почука на вратата. Бе Морозов, носеше няколко бутилки.
— Равик, забрави провизиите си…
В тъмнината забеляза Жоан, но се престори, че не я вижда. Не разбра дали изобщо я бе познал. Морозов му подаде шишетата и си отиде, без да влезе.
Равик остави бутилките калвадос и вувре на масата. През отворения прозорец се чуваше гласът, който бе чул в коридора. Оплакваше смъртника. Ту се засилваше, ту заглъхваше. После пак отново. В топлата нощ прозорците на Голдберг бяха сигурно отворени, трупът на стария Арон се разлагаше вече бавно в стаята с махагонови мебели.
— Равик — каза Жоан, — тъжна съм. Не знам защо. Целият ден ми е тъжно. Нека да остана тук.
Той не отговори веднага. Беше изненадан. Очаквал бе, че ще постъпи другояче. Не така направо.
