— Така да бъде. Трябва ли да си послужа със сила, за да се махнеш от вратата?
Тя не се отдръпна.
— Какво ти влиза в работата дали живея с някого? Сам каза, че това не те интересува.
— Вярно е. Наистина не ме интересуваше. Мислех, че всичко е свършено. А миналото наистина не ме интересува. Но ето, че съм се заблудил. Трябвало е да постъпя другояче. Може би съм искал да се самоизмамя. Слабост — няма що. Но тя нищо не променя.
— Защо да не променя нищо? Щом признаваш, че си сгрешил…
— Не става дума кой е прав и кой — крив. Ти не само си живяла с друг, а и сега живееш. И възнамеряваш да останеш с него. Тогава аз не го знаех.
— Не лъжи! — прекъсна го тя, внезапно успокоена. — Знаеше го и по-рано!
Тя го погледна право в очите.
— Добре. — каза той. — Да кажем, че съм знаел, макар и да не ми се е искало. Знаех и не го вярвах. Ти не можеш да разбереш това. Такива неща не се случват на жените. Освен това то няма нищо общо с цялата история.
Лицето й изведнъж се помрачи от безумен, отчаян страх.
— Не мога все пак да изоставя някой, който не ми е направил нищо, само защото ти ненадейно си се появил. Не разбираш ли?
— Да — отвърна Равик.
Жоан стоеше пред него като подгонена котка, която се готви да скочи, но не може, защото са я хванали за краката.
— Така ли? — попита учудено тя. Погледът й стана по-спокоен. Раменете й се отпуснаха. — Защо ме измъчваш тогава, щом разбираш? — каза уморено тя.
— Махни се от вратата! — Равик седна на един от столовете, които бяха по-неудобни, отколкото изглеждаха на пръв поглед. Жоан се поколеба, — Ела — добави после. — Няма да избягам.
Тя тръгна колебливо и се отпусна на кушетката. Държеше се така, сякаш е много уморена, но Равик виждаше, че не е.
— Дай ми нещо да пия — каза тя.
Той забеляза, че се старае да печели време. По вече всичко му беше все едно.
— Къде са бутилките?
— Там — в шкафа.
Равик отвори ниското шкафче. Вътре имаше няколко бутилки. Повечето бяха ментовка. Той ги погледна с отвращение и ги бутна настрана. В един ъгъл откри бутилка мартел и друга с калвадос. Последната не беше отворена. Остави я и взе коняка.
— Ментовка ли пиеш сега? — попита с пренебрежение.
— Не — отговори тя от кушетката.
— Добре. Тогава ще донеса коняка.
— Има и калвадос — допълни тя. — Отворя го.
— Конякът ще свърши работа.
— Отвори калвадоса!
— Друг път.
— Не искам коняк, а калвадос! Отвори го, моля те!
Равик погледна отново в шкафчето. Вдясно имаше ментовка за другия, а вляво — калвадос за него. Всичко беше така грижливо подредено, просто трогателно. Взе бутилката с калвадоса и я отвори. Защо пък не? Нека мисълта за любимото питие да се разлее сладникаво върху тази сцена на раздяла. Той взе две чаши и тръгна към масичката. Жоан го наблюдаваше как налива ябълковата ракия.
Навън беше хубав, златист следобед. Светлината бе по-ярка, небето — по-ясно. Равик погледна часовника си. Минаваше три. Погледна и секундарника — стори му се, че часовникът му е спрял. Но секундарникът кълвеше като малка златна човка точките на циферблата. Наистина бе минал само половин час. „Ментовка — помисли той. — Що за вкус!“
Жоан се бе сгушила на синята кушетка.
— Равик — запита кротко, тихо и уморено тя; — хитруваш ли пак, или наистина разбираш?
— Не хитрувам. Наистина разбирам.
— Значи ме разбираш?
— Да.
— Знаех си. — Тя му се усмихна. — Знаех си, Равик.
— Много лесно може да се разбере.
Тя кимна.
— Трябва ми малко време. Не мога веднага да го оставя. Той не ми е сторил нищо. Аз не знаех дори дали ще се върнеш. Не мога да му кажа веднага.
Равик изпи на един дъх чашата си.
— Защо са ни тези подробности?
— Трябва да ги знаеш. Да ги разбереш. Аз… трябва ми малко време… Той… Не знам как ще реагира. Обича ме. Има нужда от мен. И не е виновен ни най-малко за станалото.
— Разбира се. Няма защо да бързаш, Жоан.
— Не. Трябва ми съвсем малко време. Само не веднага! — Тя се облегна на възглавницата. — А това жилище, Равик… не е така, както може би мислиш. Аз печеля сама много повече, отколкото по-рано. Той ми помогна. Артист е. Дава ми малки роли във филми. Той ми намери тази работа.
— Така си и мислех.
Тя не обърна внимание на думите му и продължи:
— Не си въобразявам — продължи след това. — Знам, че нямам кой знае какъв талант. Но исках да се махна от бара. Там не можеш да напреднеш. А тук можеш. Дори без особени дарби. Искам да бъда независима. Всичко това може да ти се стори смешно…
— Не — отвърна Равик. — Разумно е.
Тя го погледна.
— Нали по принцип за това си дошла в Париж? — попита той.
— Да.
„Ето го — помисли си, — едно нежно създание, изпълнено с укори, към което и животът, и аз сме се отнесли зле. Успокои се. Първата буря отмина. Ще ми прости и ако не си отида веднага, ще ми опише с най-малки подробности живота си през последните няколко месеца… Тази стоманена орхидея, с която бях решил да скъсам и която е толкова ловка, че съм почти принуден да призная, че е права.“
— Хубаво, Жоан — каза Равик. — Щом си стигнала дотук, ще напредваш и по-нататък.
Тя се наведе.
— Мислиш ли?
— Разбира се.
— Наистина ли, Равик?
Той стана. Още три минути и разговорът им щеше да премине изцяло в света на киното. „Човек не трябва да започва никога спор с тях — помисли той, — защото накрая винаги ще изгуби. Логиката се стопява като восък в ръцете им. Трябва да действа, да скъса по-бързо.“
— Нямах това предвид — отговори той. — Най-добре е да попиташ твоя киноартист.
— Тръгваш ли си вече? — попита тя.
— Трябва да си вървя.
— Защо не останеш?
— Трябва да се върна в болницата.
Тя взе ръката му и го погледна.
— Каза ми, че ще дойдеш, като свършиш работата си в болницата.
Той размисли дали да й каже, че няма никога да дойде вече. Но реши, че за днес стига толкова. Достатъчно беше и за нея, и за него. Тя се опита да предотврати тази възможност. Но това така и така щеше да стане един ден.
— Остани, Равик.
