— До кога? — попита той.
— До утре.
— Не е задълго.
Тя седна на леглото.
— Не можем ли да забравим това поне за един ден?
— Не, Жоан.
— Аз не искам нищо. Искам само да спя до теб. Или дори на дивана.
— Невъзможно е. Ще излизам. Трябва да отида в болницата.
— Няма значение. Ще те почакам. Нали съм го правила и друг път.
Той не отговори. Изненада се от собственото си спокойствие. Горещината и възбудата, които бе чувствал на улицата, бяха изчезнали.
— Освен това сигурно не е нужно да отидеш в болницата — добави Жоан.
Той замълча. Знаеше, че е загубен, ако я остави. Все едно да подпише чек без покритие. Щеше да дойде пак, да държи на постигнатото като на свое право, да иска всеки път по нещо ново, без да отстъпва сама, докато го завладее напълно, за да го изостави накрая, след като й омръзне и стане жертва на собствената си слабост и неутолими желания, безпомощен и покварен. Тя нямаше такова намерение и дори не го съзнаваше. Но така щеше да стане. Лесно е да се каже, че една нощ няма никакво значение; човек губи всеки път частица от съпротивата си, частица от това, което не трябва да се покварява никога в живота. Католическият катехизис казва със странна и предпазлива заплаха, че това е прегрешение пред светия дух и добавя мрачно в противоречие с всичките си догми, че този грях не се прощава нито на този, нито на онзи свят.
— Вярно е — каза Равик. — Не трябва да отида в болницата, но не искам да останеш тук.
Той очакваше да избухне. Но тя запита съвсем спокойно:
— Защо?
Трябваше ли да се опита да й обясни? Можеше ли изобщо да го направи?
— Ти нямаш нищо общо с тази стая — каза той.
— Имам.
— Не.
— Защо?
Той замълча. „Колко е ловка!“ — помисли си. — Принуждава го с въпросите си да дава обяснения. А който прави това, вече се отбранява.
— Знаеш защо — отвърна той. — Не задавай глупави въпроси.
— Не, ти просто не ме искаш вече.
— Не — отговори той и добави против волята си: — Не е така.
Монотонният плач от стаята на Голдберг влизаше през прозореца. Оплакване на мъртвец. Скръб на ливански пастири в странична парижка уличка.
— Трябва да ми помогнеш, Равик — каза Жоан.
— Най-добре ще си помогнем, ако се разделим. Така ще е по-хубаво и за теб, и за мен.
Тя не обърна внимание на думите му.
— Трябва да ми помогнеш. Мога да те излъжа, но не искам вече. Да. В живота ми има друг човек. Но всичко е съвсем различно, не е като с теб. Ако беше същото, нямаше да дойда.
Равик извади цигара от джоба си. Почувства сухата хартия. Така било значи! Най-сетне му каза. Прободе го като нож, но не го заболя. Никога не те боли, когато знаеш нещо със сигурност. Нараняват те само очакването и последиците.
— Никога не е същото — каза той. — И винаги е същото.
„Какви глупости говоря — помнели си. — Вестникарски парадокси. Колко жалка може да бъде истината, когато я изречеш.“
Жоан стана.
— Равик, не е вярно, че можем да обичаме само един човек, сам знаеш. Има хора, които могат. Те са щастливи. Но има и други, които постоянно нещо ги тласка ту тук, ту там. И това ти е известно.
Той запали цигара. И без да я погледне, знаеше как изглежда сега. Бледа, с тъмни очи, мълчалива, задълбочена, почти умоляваща, крехка — и непобедима. Такава бе и у дома си онзи следобед, като ангел на Благовещението, изпълнен с вяра и лъчезарна убеденост, ангел, който се преструва на Спасител, а всъщност се опитва да те разпъне бавно на кръст, за да не можеш да избягаш.
— Да — каза той. — Това е едно от извиненията ни.
— Не е никакво извинение. Не си щастлив, когато го вършиш. Но нещо те тласка към него, без да можеш да го превъзмогнеш. Това е нещо зловещо, истински лабиринт, борба, нещо, което трябва да го преживееш. Не можеш да избягаш от него. То те гони. Настига те. Искаш да избягаш, но то е по-силно.
— Защо мислиш тогава? Следвай го, щом е по-силно от теб.
— Това и правя. Защото знам, че не мога да сторя нищо друго. Но… — Гласът й се промени: — Равик, не искам да те загубя.
Равик мълчеше. Пушеше, без да усеща дима. „Не искаш да ме изгубиш — помисли той. — Но не искаш да изгубиш и другия. Така е. Как може да си способна на подобно нещо! Затова трябва да се махна. Не заради другия — той може да бъде лесно забравен. За него имаш и оправдание. Лошото е, че не можеш да се отървеш вече от този си навик. Ще скъсаш с него, но ще се намери друг. И това ще се повтаря. Кой знае колко пъти. Защото е в кръвта ти. И аз постъпвах така преди. Но с теб не мога. Затова трябва да се махна. Сега съм все още в състояние да го сторя… Но следващия път…“
— Мислиш, че това е някакво особено положение — каза той. — Най-обикновеното нещо на света е да имаш съпруг и любовник.
— Не е така.
— Напротив. Има много разновидности. Една от тях е твоят случай.
— Как можеш да кажеш това? — подскочи тя. — Ти никога не си бил и няма и да бъдеш мой любовник! По-скоро другият… — Тя млъкна. — Не! И така не е! Не мога да го обясня!
— Добре. Да го наречем сигурност и авантюра. Това звучи по-добре. А е все същото. Искаш едното, без да се отказваш от другото.
Тя поклати глава.
— Слушай, Равик — заговори в тъмнината с глас, който го трогна. — Човек може да изрази това и с добри, и с лоши думи. Но то не се променя. Аз те обичам и ще те обичам до края на живота си. Това поне ми е известно и ясно. Ти си моят кръгозор и всичките ми мисли свършват с теб. Каквото и да стане, аз ще бъда винаги с теб. Не те мамя. Не желая да ти отнемам нищо. Затова именно дойдох пак при теб, не съжалявам затова и не се чувствам виновна.
— Няма виновни, когато става дума за чувства, Жоан. Кое те кара да мислиш така?
— Мислих дълго, много дълго, Равик. Мислих за теб и за мен. Ти никога не си ме желал напълно. Може би сам не го съзнаваш. У теб имаше винаги нещо, което бе затворено за мене. Аз не можех да проникна никога напълно в душата ти. А исках! И то как! Струваше ми се, че всеки миг може да избягаш. Никога не бях сигурна. Обстоятелството, че полицията те изгони, че трябваше да заминеш… това можеше да се случи или не… но един ден ти щеше да си отидеш по свое желание, просто да престанеш да живееш тук, да заминеш някъде…
Равик погледна лицето й в полумрака. Имаше нещо вярно в думите й.
— Винаги беше така — продължи тя, — винаги. Тогава се яви човек, който искаше мен и само мен, напълно и завинаги, без никакви усложнения. Аз отначало се изсмях. Не го исках. Почнах само да се забавлявам с него. Защото всичко това изглеждаше толкова безобидно, така лесно да се зареже… докато то изведнъж се превърна в нещо повече, в някакво насилие, в нещо, което искаше да завладее и мен. Аз се борех, защото бе безсмислено, защото ми беше чуждо, защото нищо в мен не го желаеше, а само една част от мен, но тя започна да ме тласка като по лек наклон, на който се смееш отначало, докато изведнъж усещаш, че нищо вече не може да те задържи, че всяка съпротива е безполезна. Но аз не принадлежа на него, Равик, а само на теб.
Той хвърли цигарата си през прозореца. Тя хвръкна като светулка надолу към двора.
— Станалото — станало, Жоан, не можем нищо да променим.
