неподвижно с гранитните си очи групите обикалящи студенти, жени със старомодни шапки и отегчени възрастни мъже. Миришеше на прах, застоял въздух и безсмъртие.
В гръцката зала пред Венера Милоска си шепнеха няколко девойки, които никак не приличаха на нея. Равик се спря. След гранита и зеления египетски сиенит мраморът изглеждаше декадентски и мек. Леко закръглената Венера напомняше някоя самодоволна, къпеща се домакиня, красива, но глупава. Аполон гущероубиецът приличаше на хомосексуалист, който се нуждае от повечко гимнастика. Статуите бяха изложени в зали и това именно ги убиваше. Но не и египтяните, създадени за гробници и храмове. На гърците им трябваше слънце, въздух и колони, зад които блести златистата светлина на Атина.
Равик продължи по-нататък. Голямата зала със стълбата се приближаваше властно към него. И изведнъж над всичко останало израсна Нике от Самотраки.
Отдавна не бе я виждал. Последният път беше облачен ден. Мраморът изглеждаше тогава потъмнял и в сивата зимна светлина на музея богинята на победата му се стори зъзнеща и неуверена. Тя се издигаше сега високо над стълбите, на останките от мраморния кораб, осветена от прожектори, сияеща, с широко разперени крила, с дреха, прилепнала от вятъра до устремената й снага, блестяща и готова да литне. Пурпурното Саламинско море сякаш ревеше зад нея, а небето тъмнееше в кадифено очакване.
Тя не знаеше какво е морал. Не знаеше какво са бури и засади. Познаваше само победата и поражението, които са почти едно и също. Не беше изкушение, а само полет; не беше съблазън, а само безгрижие. Нямаше тайни, а беше все пак по-вълнуваща от Венера, която изтъкваше още повече своя пол, като го прикриваше. Приличаше на птиците и корабите, на вятъра, вълните и кръгозора. Нямаше родина.
„Няма родина — помисли Равик. — Но нямаше и нужда от нея. На всеки кораб беше като у дома си. Родината й е навред, където има смелост, борба и дори поражение, стига то да не се примесва с отчаяние. Тя бе не само богиня на победата, но и на всички авантюристи и бежанци, докато не се предадат.“
Той се огледа. В залата не бе останал вече никой.
Студентите и туристите с пътеводители в ръка се бяха прибрали по домовете си. Дом… какъв друг дом съществува за хората без родина освен бурния кратковременен подслон в едно чуждо сърце? Може би затова любовта разтърсва и завладява така силно сърцата на бездомниците… защото нямат нищо друго? Не се ли опита точно затова да избяга от нея? Но тя не го ли догони и повали? Много по-трудно бе да се надигнеш отново на хлъзгавия лед в чуждата страна, отколкото на родната, добре позната земя.
Нещо привлече погледа му. Нещо бяло, малко и пърхащо. Пеперуда, която бе влязла сигурно през отворените врати. Може би бе долетяла откъм топлите розови лехи на парка „Тюйлери“, пробудена в уханния си сън от двама влюбени, замаяна от светлината на непознати за нея многобройни и объркващи слънца, сега търсеше убежище в тъмнината зад тежките врати и се луташе в просторните зали, където щеше да заспи уморена на някой мраморен корниз, на парапета на прозореца или на рамото на някоя сияйна богиня. На сутринта щеше да потърси цветя, живот, сладкия мед на цветчетата, но нямаше да намери нищо и щеше да заспи пак на хилядолетния мрамор, изнемощяла и безпомощна, докато тънките упорити крачета се отпуснат съвсем и тя се отрони като листче в ранна есен.
„Сантименталност“ — помисли Равик. Богинята на победата и приютилата се в музея пеперуда. Прост символ. Но има ли по-затрогващо нещо от простия символ, от простите чувства, от простата сантименталност? Какво ги прави прости? Само тяхната очевидна истина. Всеки снобизъм изчезва, когато борбата е на живот и смърт. Пеперудата изчезна в полумрака на купола. Равик излезе от музея. Навън го посрещна топъл и задушен въздух, като че бе влязъл в баня. Спря се. Прости чувства! Не беше ли той във властта на най-простото от всички? Погледна широкия двор, където вековете хвърляха своята сянка, и внезапно почувства, че го удрят с юмруци. Едва не политна. Призракът на устремената нагоре бяла Нике беше все още пред очите му, но из полумрака зад нея се подаваше друго, простичко, но все пак скъпо за него лице, в което въображението му се бе уплело като индийски воал в тръните на роза. Той го дърпаше, но тръните държаха здраво копринените и златни нишки, бяха така плътно сплетени, че погледът не можеше вече ясно да различи острите тръни от лъскавата материя.
Лице, лице! Кой се интересуваше дали е просто или скъпо? Единствено или хилядолетно повтарящо се? Човек може предварително да е разпитвал, но хванал се един път, вече нищо не разбира. Става пленник на любовта, а не на създанието, което в момента я олицетворява. Кой може правилно да преценява нещата, когато е заслепен от пламъка на въображението? Любовта не признава никакви ценности.
Небето бе надвиснало още по-ниско. Безшумни светкавици раздираха от време на време черните облаци в нощта. С хилядите си слепи очи задухът сякаш притискаше покривите. Равик тръгна по улица „Риволи“. Под аркадите светеха витрини. Тълпа хора се стичаше към тях. Колите приличаха на колона мигащи отражения. „Ето ме — помисли той, — един от хилядите, които минават край витрините, изпълнени с лъскави джунджурии и скъпи неща; аз се разхождам в късната вечер с ръце в джобовете, а кръвта ми кипи и в пулсиращия сивобял лабиринт по двете полукълба на мекото мозъчно вещество бушува невидима битка, която превръща действителното в недействително, недействителното в действително. Усещам, че ме докосват чужди ръце, чужди тела се блъскат в мен, чужди погледи ме преследват, чувам коли, гласове, вихъра на осезаемата действителност, намирам се сред нея, а същевременно далеч от нея, като луната — на някаква друга планета, отвъд логиката и фактите; нещо в съзнанието ми вика някакво име, знаейки, че то не е действително и продължавайки все пак да го повтаря на глас; то вика сред вечната тишина, в която са заглъхнали много викове и която никога не дава ответ; то съзнава това и продължава да повтаря вика на любовната и на смъртната нощ, вика на възторга и на угасващото съзнание, на джунглите и на пустинята; и дори ако знам хиляди други отговори, този ще остане винаги недостижим.“
Любов! Колко неща крие тази дума! От най-леката милувка на плътта до най-далечната възбуда на духа, от простото желание за семейство до смъртния гърч, от ненаситната страст до борбата на Яков с ангела. „Ето ме — помисли Равик, — човек, прехвърлил четиридесетте, минал през много школи, с опит и знания, повалян и изправял се отново, минал през ситото на годините, закоравял, станал по-критичен и по-студен… Не желаех любов, не вярвах в нея, мислех, че тя няма да се върне, а ето я — дойде отново и цялата ми опитност е безполезна, а знанията ми я правят само по-пламенна. Какво изгаря в пламъка на чувствата по- пълно от сухия цинизъм и натрупаните дърва на дългогодишната критика?“
Той вървеше, нощта бе ведра и звучна; вървеше без цел, без да знае дали минават часове или минути. Не усети, когато се отзова в градините пред авеню „Рафаел“.
Домът на улица „Паскал“. Едва уловимото очертание на етажите. После — ателиетата в най-горния етаж, някои от които светеха. Откри кои са прозорците на ателието на Жоан. Те светеха. Беше си в къщи. А може би не, само беше оставила лампата да свети. Тя не обичаше да се връща на тъмно. Както и той. Равик тръгна нагоре по улицата. Пред къщата бяха спрели няколко коли. Между тях имаше и една жълта открита кола. Навярно бе на другия. Беше като за артист. Червени кожени седалки, арматурно табло като на самолет и безброй ненужни инструменти — положително е неговата. „Ревнувам ли? — помисли учудено той. — Да ревнувам случайната вещ, към която се е привързала? Да ревнувам нещо, което не ме засяга? Човек може да ревнува една любов, но не този, който му я е отнел…“ Върна се в градината. В тъмнината се разливаше сладко ухание на цветя. Примесваше се с аромата на пръстта и свежата зеленина. Те миришеха силно като пред буря. Намери пейка и седна. „Нима аз — помисли той — съм този закъснял влюбен, седнал срещу къщата на жената, която го е изоставила, и гледа в прозореца й? Нима съм разтърсван от желание, което мога да анализирам, но не и да преодолея? Нима аз съм тоя глупак, който е готов да даде години от живота си, за да върне времето назад и заедно с това едно русо нищожество, нашепващо глупости в ухото му? Нима аз съм този… по дяволите всички преструвки… който стои тук, ревнив, смазан и жалък, изпитващ безкрайно желание да подпали тая кола?“
Той потърси цигара. Безшумен плам. Невидим пушек. Кратката диря от кибритената клечка пробяга като комета. Защо не се качи до ателието? Какво можеше да стане? Още не е много късно. Горе светеше. Все още нещата можеха да се оправят. Защо не я измъкне, след като е разбрал истината? Да я измъкне, да я вземе със себе си и да не я пусне вече никога?
Погледна втренчено в тъмнината. Каква полза? Какво ще стане? Не може да изхвърли другия. Не можеш да изгониш нищо и никого от чуждото сърце. Не трябваше ли да я задържи, когато дойде при него? Защо не го направи?
Той хвърли цигарата. Защото не беше само това. Там бе цялата работа. Искаше нещо повече. Не беше
