— Предпочитам да съм сам. Очаквам една шампионка по борба от „Пале дю Спор“.
Жената се усмихна. Беше така гримирана, че усмивката се забелязваше само на устните й. Всичко друго беше бяла маска.
— Ела с мен — каза тя. — Имам много приятно жилище. И съм добра.
Равик поклати глава. Остави една петфранкова банкнота на масата.
— Ето. Сбогом. И всичко хубаво.
Жената взе банкнотата, сгъна я и я мушна под жартиера си. След това запита:
— Настроение ли нямаш?
— Напротив.
— Аз умея да се справям с лошото настроение. Имам една много хубава приятелка. — Млада — добави тя след кратко мълчание. — С гърди като Айфеловата кула.
— Друг път.
— Добре. — Жената стана и отиде да седне на друга маса. Известно време поглеждаше към него, след това си купи спортен вестник и зачете резултатите от надбягванията.
Равик гледаше гъмжащата тълпа, която се буташе непрестанно край масите. Оркестърът в кафенето свиреше виенски валсове. Светкавиците зачестиха. Група млади хомосексуалисти, кокетни и шумни, кацнаха на съседната маса като ято папагали. Бяха с брадички по последна мода, а саката им бяха много широки в раменете и тесни в кръста.
Една девойка се спря пред масата на Равик и го погледна. Лицето й му беше смътно познато, но имаше толкова жени, които познаваше така. Приличаше на онези елегантни проститутки, които спекулират със своята безпомощност.
— Не ме ли познахте? — попита девойката.
— Познах ви, разбира се — отвърна Равик, без ни най-малко да се сеща коя е. — Как сте?
— Добре. Но вие май наистина не ме познахте?
— Аз забравям имена. Но ви познавам, разбира се. Отдавна не сме се виждали.
— Да. Добре изплашихте Бобо тогава! — Тя се усмихна. — Вие ми спасихте живота, а вече не ме познавате.
„Бобо! Спасил съм й живота! Акушерката!“ Равик си припомни.
— Вие сте Люсиен — каза той. — Разбира се! Но тогава бяхте болна. А сега сте здрава. Затова не ви познах веднага.
Люсиен се засмя.
— Наистина! Спомнихте си! Много ви благодаря за стоте франка, които успяхте да измъкнете от акушерката.
— А… вярно… няма за какво. — След неуспеха си у госпожа Буше той й бе изпратил малко пари от собствения си джоб. — Съжалявам, че не можах да взема цялата сума.
— И това стигаше. Вече ги бях отписала.
— Искате ли да пийнете нещо с мен, Люсиен?
Тя кимна и седна предпазливо при него.
— Чаша чинцано със сода.
— Как сте, Люсиен?
— Много добре.
— С Бобо ли сте още?
— Разбира се. Но той сега е съвсем друг. По-добър е.
— Добре.
Нямаше какво да я разпитва. Една бедна шивачка се бе превърнала в уличница. Затова я бе закърпил. А Бобо се бе погрижил за останалото. Тя не се страхуваше вече, че може да забременее. Още едно основание да тръгне без задръжки по нанадолнището. Беше още в началото; почти детинската й външност можеше все още да привлича възрастните мераклии, като порцеланова статуйка, която не е загубила напълно блясъка си от дълга употреба. Тя пиеше предпазливо като птиче, но очите й вече шареха наоколо. В това нямаше нищо радостно, но и не беше повод за особени съжаления. Само късче от живота, което се изплъзва.
— Доволна ли си? — попита той.
Тя кимна. Равик забеляза, че е наистина доволна. Всичко й се струваше напълно в реда на нещата. Нямаше какво толкова да се драматизира.
— Сам ли сте? — попита тя.
— Да, Люсиен.
— В такава вечер?
— Да.
Тя го погледна стеснително и се усмихна.
— Аз съм свободна.
„Какво става с мен? — помисли Равик. — Толкова зажаднял ли изглеждам, та всяка проститутка ми предлага късче продажна любов?“
— Много далече живеете, Люсиен. Нямам толкова време.
— Няма да отидем у нас. Бобо не бива да узнае нищо.
Равик я погледна.
— Знае ли изобщо Бобо?
— Знае. За другите — да. Той следи. — Усмихна се. — Много е млад още и мисли, че иначе няма да му давам парите. От вас няма да искам пари.
— Затова ли не трябва да узнае нищо?
— Не. А защото ще ревнува. Просто полудява от ревност.
— И винаги ли е такъв?
Люсиен го погледна изненадана.
— Не, разбира се. Другите плащат.
— Значи само когато не става дума за пари, така ли?
Люсиен се поколеба. След това се изчерви:
— Не това е причината. Той ревнува само когато мисли, че има и нещо друго. — Поколеба се отново. — Че се намесват и чувства.
Тя не вдигна глава. Равик взе ръката й, отпусната на масата.
— Слушай, Люсиен — каза той. — Много е мило, че си спомни за мен. И че искаш да бъдеш с мен. Ти си прекрасна и аз бих те взел със себе си. Но не мога да бъда с жена, която съм оперирал. Разбираш ли?
Тя повдигна дългите си ресници и кимна бързо.
— Да.
После стана.
— Тогава си тръгвам.
— Сбогом, Люсиен. Всичко хубаво. Пази се да не се разболееш.
— Добре.
Равик записа нещо на едно листче. След това й го подаде.
— Вземи това лекарство, ако още го нямаш. То е най-ефикасното. И не давай всичките си пари на Бобо.
Люсиен се усмихна и поклати отрицателно глава. И тя, и Равик знаеха, че въпреки всичко ще му ги даде. Равик я проследи с поглед, докато изчезна в тълпата. След това повика келнера.
Жената със синята шапка мина отново край него. Бе наблюдавала сцената. Сега си вееше със сгънатия вестник и показваше изкуствените си зъби.
— Ти, сладурче, си или импотентен, или хомосексуалист — каза тя приятелски, минавайки край него. — Бъди щастлив и ти благодаря от сърце.
Равик тръгна в топлата нощ. Над покривите на къщите проблясваха светкавици. Беше тихо. Той видя, че входът на Лувъра е осветен. Вратите бяха отворени и влезе вътре.
Имаше нощна изложба. Няколко зали бяха осветени. Обиколи египетската експозиция, която приличаше на огромен светещ гроб. Клекнали или изправени каменни царе от преди три хиляди години гледаха
