приличаше на скъпа молитвена броеница.
— Чувствам се като Скитника евреин — добави после тя. — Търся малко покой, но изглежда, че съм тръгнала в неподходящо време. Никъде не мога вече да го намеря. Само тук е малко по-спокойно.
Равик погледна бисерите. Бяха създадени от безформени сиви мекотели, подразнени от чуждо тяло, зрънце пясък в черупките им. Тази нежна и сияйна красота се дължеше на едно случайно раздразнение, „Човек трябва да запомни това“ — помисли той.
— Не мислихте ли да отидете в Америка, Кейт? Всеки, който има възможност да напусне Европа, трябва да го стори. Късно е вече за друго.
— Искате да ме отпратите ли?
— Не. Нали казахте миналия път, че имате намерение да уредите нещата си и да се върнете в Америка?
— Да. Но вече не искам. Още не. Искам да остана тук известно време.
— В Париж е горещо и неприятно през лятото. Тя остави бисерите.
— Не е толкова неприятно, ако е последното ти лято, Равик.
— Последното ли?
— Да. Последното, преди да си замина.
Равик замълча. „Какво знае? — питаше се той. — Какво й е казал Фиола?“
— Какво става в „Шехеразада“? — попита тя.
— Отдавна не съм бил там. Морозов казва, че всяка вечер е препълнено. Като останалите нощни барове.
— През лятото?
— Да, и през лятото, когато повечето заведения от тоя род са затворени. Учудвате ли се?
— Не. Всеки бърза да сграбчи каквото може, преди да настъпи краят.
— Да — каза Равик.
— Ще ме заведете ли някога там?
— Разбира се, Кейт. Когато пожелаете. Мислех, че не искате да отидете там.
— И аз мислех така. Но промених решението си. И аз искам да грабна още нещо от живота.
Погледна я. После каза:
— Добре, Кейт. Когато искате.
Стана. Тя го придружи до вратата. Облегна се на дървената й рамка, стройна, със суха копринена кожа, която ти се струва, че ще зашуми при най-лекото докосване. Очите й бяха много бистри и още по-големи. Подаде му ръка. Беше гореща и суха.
— Защо не ми казахте от какво съм болна? — каза безгрижно тя, като че го пита за времето.
Той я погледна, без да отговори.
— Можех да понеса тая вест — допълни тя и едва доловима насмешка, без нито следа от укор, премина по лицето й. — Сбогом, Равик.
Човекът с извадения стомах бе умрял. Охкал цели три дни. Дори и морфинът не му помогнал. Равик и Вебер знаеха, че ще умре. Можеха да му спестят страданията през тия три дни. Но не го сториха, защото религията проповядва любов към ближния и забранява съкращаването на мъките му. А законът я закриля.
— Изпратихте ли телеграма на семейството му? — попита Равик.
— Няма семейство — отговори Вебер.
— На роднините тогава?
— Няма и роднини.
— Никакви ли?
— Никакви. Дойде само портиерката на къщата, в която живее. Този човек не получавал никога писма, само каталози от търговски фирми и брошури против алкохолизма, туберкулозата, венерическите болести и т.н. Никой не го посещавал. Плати предварително за операцията и за четири седмици престой в болницата. Тоест за две седмици повече. Портиерката твърди, че й обещал всичко, което притежава, защото се грижила за него. И иска да й върнем предплатената за двете седмици такса. Била като майка за тоя човек. Трябваше да видите тази майка! Разправя, че била принудена да прави какви ли не разходи за него. Платила му наема. Аз й казах, че щом като той е платил тук предварително, не виждам защо да не постъпи по същия начин и с жилището си. Освен това с тези въпроси ще се занимава полицията. При тия думи тя ме наруга.
— Пари! — каза Равик. — Колко изобретателни стават хората за тях!
Вебер се засмя.
— Трябва да уведомим властите. Те ще се погрижат за всичко; дори за погребението.
Равик погледна още веднъж човека без стомах и роднини. За тоя един час лицето му се бе така променило, както никога досега през неговия тридесет и пет годишен живот. От вцепененото при последното дихание тяло постепенно изникваше суровият образ на смъртта. Случайното и временното изчезваха, белезите на смъртта се заличаваха и това изкривено обикновено лице се превръщаше постепенно в строга и безмълвна вечна маска. Само след час тя щеше напълно да властва.
Равик излезе. В коридора срещна нощната сестра. Тя току-що влизаше.
— Болният от дванадесета стая умря — каза той — преди половин час. Няма защо да дежурите. — И добави, като видя израза й: — Остави ли ви нещо?
Тя се поколеба.
— Не. Беше много студен човек. И през последните дни почти не говореше.
— Да, не говореше.
Сестрата погледна Равик.
— Имаше чудесен несесер. Целият от сребро. Всъщност бе прекалено изящен за един мъж. Много повече подхожда на една жена.
— Не му ли казахте това?
— Говорихме веднъж. Във вторник през нощта, тогава беше по-спокоен. Но каза, че среброто подхожда и на мъж. И четките били много хубави. Такива вече не се намирали днес. Иначе говореше съвсем малко.
— Среброто ще вземе сега държавата. Този човек няма никакви роднини.
Сестрата кимна с разбиране.
— Жалко! Ще почернее! А четките се развалят, ако не са нови и не се употребяват. Преди употреба трябва да се измият много добре.
— Да, жалко — каза Равик. — По-добре щеше да бъде вие да ги вземете. Така някой все пак ще им се радва.
Сестрата се усмихна признателно.
— Няма значение. Не очаквах нищо. Умиращите рядко подаряват. Само оздравелите. Умиращите не искат да повярват, че ще умрат. Затова не дават нищо. А някои го вършат и напук. Няма да повярвате, докторе, колко ужасни понякога са те. Какви неща говорят, преди да умрат!
Руменото й детинско лице беше откровено и ясно. Тя не се интересуваше от това, което става около нея, стига да не засяга нейния малък свят. Умиращите бяха за нея лоши или безпомощни деца. Човек се грижи за тях, докато умрат, после идват други, някои оздравяват и са признателни, други — не, трети просто умират. Такъв е животът. Няма за какво да се тревожим. Много по-важно е дали цените при разпродажбата в „Бон Марше“ са с 25 процента по-ниски или дали братовчедът Жан ще се ожени за Ан Кутюрие.
„Това наистина е по-важно — помисли Равик. — Малкият кръг, който ни предпазва от хаоса. Какво щеше да стане иначе с нас?“
Той седеше пред кафене „Триомф“. Нощта беше сива и облачна. Бе топло, безшумни светкавици проблясваха някъде далеч от време на време. Животът се промъкваше бавно по улиците. Една жена със синя копринена шапка седна до него на масата.
— Ще ме почерпиш ли един вермут? — попита тя.
— Да. Но ме оставете сам. Чакам някого.
— Можем да чакаме заедно.
