— Не искам нищо да променям. То ще мине. Аз съм само твоя. Защо се върнах? Защо чаках пред вратата ти? Защо стоя тук, въпреки че ме гониш, и защо идвам пак? Знам, че няма да ми повярваш, че подозираш други причини за моето държание. Какви ли причини? Ако онзи живот ме задоволяваше, нямаше да се върна. Щях да те забравя. Ти казваш, че търся у теб сигурност. Не е вярно! Търся любов!
„Думи — помисли Равик. — Сладникави думи. Приятен лъжлив балсам. Помощ, любов, да си принадлежим един на друг, да се върна… Думи, сладникави думи, нищо повече! Колко думи съществуват за простото, безумно, жестоко привличане на две тела. Каква дъга от фантазия, лъжи, чувства и самоизмами се извисява над него! Ето Го сега в тая последна нощ, застанал спокоен в тъмнината, позволявайки на тоя поток от сладникави приказки да го облива, макар и да знае, че те не означават нищо друго освен раздяла, раздяла, раздяла! Всичко бе загубено, още докато разговаряхме за него. Богът на любовта е с окървавено чело. Не разбира от думи.“
— Трябва да си вървиш вече, Жоан.
Тя стана.
— Нека да остана тук. Позволи ми. Само тая нощ.
Той поклати отрицателно глава.
— За какво ме смяташ? Аз не съм автомат.
Тя се облегна на него. Равик почувства, че трепери.
— Няма значение. Нека да остана.
Той я отстрани внимателно.
— Няма защо да започваш точно с мен, за да мамиш другия. И без това го чакат достатъчно страдания.
— Не мога да се върна сега сама в къщи.
— Няма да бъдеш задълго сама.
— Ще бъда. Сама съм. От няколко дни. Той не е в Париж.
— Така… — отвърна спокойно Равик и я погледна. — Поне си откровена. Човек знае къде е, когато е с теб.
— Не затова дойдох.
— Не, разбира се.
— Дори не трябваше да ти го казвам.
— Правилно.
— Не искам да си отида сама, Равик.
— Ще те заведа тогава.
Тя пристъпи бавно назад. И каза тихо, почти заплашително:
— Ти не ме обичаш вече.
— Затова ли дойде — да го научиш?
— Да, и затова. Не само затова, но отчасти и затова.
— Господи, Жоан! — отвърна нетърпеливо Равик. — Тогава току-що си чула едно от най-искрените признания в любов.
Тя не отговори. Погледна го.
— Мислиш ли, че иначе бих имал нещо против да те задържа, без да искам да знам с кого живееш? — попита я той.
Тя се усмихна. Това всъщност не бе усмивка, а някакво вътрешно сияние, сякаш в душата й бе пламнал някакъв огън, чийто пламък стигаше чак до очите й.
— Благодаря, Равик — И добави предпазливо, като продължаваше да го гледа. — Няма да ме изоставиш, нали?
— Защо питаш?
— Ще чакаш, нали? Няма да ме изоставиш?
— Струва ми се, че не съществува подобна опасност, ако се съди от досегашните ни отношения.
— Благодаря ти.
Тя се промени. „Колко бързо се утешава — помисли той. — Защо да не се утеши? Смяташе, че е спечелила това, което иска, и без да остане тук.“ Целуна го.
— Знаех, че ще постъпиш така, Равик. Така и трябваше. Сега ще си отида. Няма защо да ме изпращаш. Ще си отида сама.
— Застана на вратата.
— Не идвай повече — каза той. — И не мисли за нищо. Няма да умреш без мен.
— Няма. Лека нощ, Равик.
— Лека нощ, Жоан.
Той отиде до стената и запали лампата. „Така и трябваше да направиш…“ Потрепера. „Направени са от глина и злато — помисли после. — От лъжи и състрадание. От измама и безсрамна истина.“ Седна до прозореца. Отдолу се дочуваше все още тихото, монотонно ридание. Една жена, която бе мамила съпруга си, сега го оплакваше. Или може би защото религията й повеляваше това. Равик се учуди, че не е по- нещастен.
23
— Да, върнах се, Равик — каза Кейт Хегстрьом. Беше в стаята си в хотел „Ланкастър“. Отслабнала бе. Мускулите под кожата й изглеждаха хлътнали, като че са изстъргани с много фини инструменти. Чертите й се бяха поизострили, а кожата приличаше на коприна, която може много лесно да се скъса.
— Мислех, че сте още във Флоренция… Или в Кан… или вече в Америка.
— През цялото време бях във Флоренция. Във Фиезоле. Докато най-накрая не можех вече да издържам. Спомняте ли си как се опитвах да ви убедя да дойдете с мен? Книги, камина, вечери, спокойствие. Книгите бяха на мястото си… Камината — също… Но спокойствието… И градът на свети Франциск Асизки дори е станал шумен. Шумен и неспокоен като всичко останало. Там, където той е проповядвал любов на птиците, сега маршируват мъже в униформи, замаяни от самохвалство, големи думи и бездънна омраза.
— Винаги е било така, Кейт.
— Не точно така. Само преди няколко години моят домоуправител беше любезен господин с кадифени панталони и обувки от въже. Сега е герой с високи ботуши и черна риза, въоръжен е със златни ками и държи речи, в които твърди, че Средиземно море трябва да бъде само италианско, че Англия трябва да бъде унищожена, а Ница, Корсика и Савоя да бъдат върнати на Италия. Този кротък народ, Равик, който не е печелил ни една война векове наред, обезумя, откакто го оставиха да победи Етиопия и Испания. Мои приятели, разумни хора преди три години, днес сериозно вярват, че могат за три месеца да покорят Англия. Страната кипи. Какво става? Избягах от грубостта на кафявите ризи във Виена; сега напуснах Италия заради безумието на черноризците; казват, че другаде имало зелени ризи, а в Америка — сребърни, разбира се… Целият свят ли е обзет от лудост по разни ризи?
— Изглежда. Но твърде скоро ще се промени. Цветът на всички ще стане червен.
— Червен ли?
— Да. Кървавочервен.
Кейт Хегстрьом погледна надолу към двора. Мека зеленикава светлина се процеждаше през листата на кестените.
— Невероятно — каза тя. — Две войни за двадесет години е прекалено много. Още сме твърде уморени от първата война.
— Уморени са само победителите. Но не и победените. Победителите бързо забравят.
— Да, може би. — Тя го погледна. — Не остава много време, нали?
— Страхувам се, че не.
— Мислите ли, че това се отнася и за мен?
— Защо не? — вдигна глава Равик. Тя не отбягна погледа му. — Видяхте ли Фиола? — попита той.
— Да. Един, два пъти. Той е от малцината, които още не са се заразили от черната чума.
Равик не отговори. Изчакваше.
Кейт Хегстрьом взе от масата една огърлица от бисери и почна да си играе с нея. В тънките й пръсти тя
