да го проследи. Да открие жилището му.
Реши пак да погледне към Хааке, едва след като изпуши една цигара. Озърна се бавно, като че търсеше някого. Хааке току-що бе изял лангустата си. Сега бе взел салфетката и изтриваше устните си. Но не с една ръка, а с двете. Едва докосваше устните си с кърпата, първо едната, после другата, като жена, която изтрива червилото си. При това гледаше към Равик.
Той отмести погледа си, чувстваше, че Хааке продължава да го гледа. Повика келнера и поръча още едно перно. При Хааке дойде сега друг келнер, който прибра остатъците от яденето, наля празната чаша и донесе чиния с няколко вида сирене. Той посочи едно парче, сложено на табличка от слама.
Равик запали нова цигара. След малко забеляза с крайчеца на окото си, че Хааке пак го гледа. Не беше вече случайно. Почувства, че кожата му се свива. Ако Хааке го е познал… Спря минаващия келнер:
— Можете ли да ми донесете навън чашата перно? Ще седна на терасата. Там е по-хладно.
Келнерът се поколеба.
— Най-добре е да платите. Навън обслужва друг. След това ще ви донеса перното.
Равик поклати глава и извади една банкнота от джоба си.
— Това ще изпия тук и ще поръчам друго за навън. Тогава няма да има никакво объркване.
— Добре, господине. Благодаря.
Равик допи бавно чашата си. Разбра, че Хааке слуша. Защото престана да яде, докато Равик говореше, а сега продължи. Равик постоя още малко. Ако го е познал, трябваше да стори само едно: да се държи така, сякаш не познава Хааке и тайно да го наблюдава.
След няколко минути стана и тръгна бавно навън. Почти всички маси бяха заети. Постоя малко, докато си намери място, откъдето можеше да наблюдава масата на Хааке в ресторанта. Самият него нямаше да вижда, но щеше да го забележи, като излиза. Поръча си перно и веднага го плати. Искаше да бъде готов да го проследи.
— Равик… — каза някой до него.
Той трепна, като че го удариха. До масата му стоеше Жоан. Погледна я изненадан.
— Не ме ли познаваш вече, Равик? — попита тя.
— Да, разбира се. — Погледът му не се отделяше от масата на Хааке. Келнерът му бе донесъл кафе. Той си пое дъх. Имаше още малко време.
— По какъв повод си тук, Жоан? — Запита я с усилие.
— Що за въпрос! Кой не ходи във „Фуке“.
— Сама ли си?
— Да.
Едва сега забеляза, че тя все още е права, а той — седнал. Стана, като внимаваше да не изпуска от очи масата на Хааке.
— Имам работа, Жоан — каза бързо, без да я поглежда. — Сега не мога да ти обясня. Трябва да си отидеш.
— Ще почакам. — Жоан седна. — Любопитна съм да видя как изглежда тя.
— Коя тя? — запита Равик, без да разбира.
— Жената, която чакаш.
— Не е жена.
Той я погледна.
— Правиш се, че не ме познаваш, а — добави тя. — Искаш да ме отпратиш, развълнуван си; разбирам, чакаш жена. Ще я видя коя е.
„Пет минути — помисли Равик. — Може би дори десет или петнадесет за кафето. Хааке ще изпуши още една пура или по-скоро цигара. Дотогава трябва да се освободя от Жоан“.
— Добре. Няма да ти преча. Но седни някъде другаде.
Тя не отговори. Очите й заблестяха, лицето й стана по-напрегнато.
— Не е жена — повтори Равик. — А дори и да е, какво, по дяволите, ти влиза това в работата? Не ставай смешна с твоята ревност, по-добре виж себе си и твоя артист.
Жоан не отговори. Обърна се в посоката, в която гледаше, и се постара да открие кого наблюдава.
— Престани! — ядоса се той.
— С друг мъж ли е?
Равик седна внезапно. Хааке бе чул, че той иска да излезе на терасата. Ако го е познал, сигурно щеше да се усъмни и да провери къде е седнал. В такъв случай би било по-естествено и безопасно да го види с жена.
— Добре — каза той. — Остани тук. Говориш глупости. Аз ще стана в дадена минута и ще изляза. Ти ще дойдеш с мен до едно такси, но няма да се качваш. Съгласна ли си?
— Защо си толкова тайнствен?
— Не съм тайнствен. Видях само един човек, когото отдавна не съм виждал. И искам да разбера къде живее. Това е всичко.
— Не е ли жена?
— Не. Мъж е. Не мога да ти кажа нищо повече.
Келнерът застана пред масата.
— Какво ще пиеш? — попита Равик.
— Калвадос.
— Един калвадос!
Келнерът се отдалечи.
— Няма ли да поръчаш и за себе си?
— Не. Имам вече.
Жоан го изгледа.
— Да знаеш как те мразя понякога!
— Може — Равик погледна към масата на Хааке. „Стъкло — помисли той. — Трептящо, подвижно, прозрачно стъкло. Улицата, масите, хората — всичко е потънало в каша от трептящо стъкло.“
— Ти си студен, егоист…
— Жоан — каза Равик, — друг път ще говорим за това.
Тя млъкна, докато келнерът оставяше чашата.
— Ти ме забърка във всичко това — продължи предизвикателно тя.
— Знам. — Видя за миг пълничката бяла ръка на Хааке, която се протегна над масата, за да вземе захар.
— Ти и никой друг! Ти никога не си ме обичал, само си играеше с мен, разбра, че те обичам и пак не се трогна.
— Вярно е.
— Какво?
— Вярно е — каза Равик, без да я погледне. — Но после всичко се промени.
— Да. После! После! Когато всичко тръгна наопаки! Когато беше вече много късно. И то по твоя вина.
— Знам.
— Не говори така с мен. — Лицето й бе пребледняло и сърдито. — Ти дори не ме слушаш.
— Слушам те. — Той я погледна. Трябваше да говори, да каже нещо, безразлично какво. — Да не си се скарала с твоя артист?
— Да.
— Ще мине.
В ъгъла се издигаше синкав дим. Келнерът наля отново кафе. Хааке като че не бързаше.
— Бих могла да отрека — каза Жоан. — Можех да кажа, че съм дошла случайно тук. Но не го направих. Търсих те. Реших да го напусна.
— Така казват всички.
— Страхувам се от него. Той ме заплашва. Иска да ме застреля.
— Какво? — Равик вдигна изведнъж глава. — Какво каза?
