достатъчно, дори ако тя се върне сама при него и всичко друго бъде забравено и заличено. Никога нямаше да бъде достатъчно. Колко странно и ужасно бе това! Някъде бе сгрешил. Лъчът на въображението не се бе отразил в огледалото, което трябваше да го хване и върне много по-силен; той бе отлетял в мъглявините на неуловимото и нищо вече не можеше да го върне: нито едно, нито хиляди огледала. Те биха могли да уловят само частица от неговата светлина, но никога да го върнат напълно. Призракът му блуждаеше сега из пустите небеса на любовта и ги изпълваше с безформена лъчезарна мъгла, която нямаше да се превърне никога в сияние около любимата. Вълшебният кръг бе счупен. Страданието оставаше. Но надеждата беше разбита.
Някой излезе от къщата. Мъж. Равик се изправи. Последва го жена. Смееха се. Не бяха те. Една от колите потегли. Той запали пак цигара. Можеше ли да я задържи? Можеше ли да я задържи, ако беше друг? Но какво щеше да задържи? Само една илюзия и нищо друго. Не бе ли достатъчно и това? Можеше ли да се постигне нещо повече? Кой знаеше нещо за черния вихър на живота, който кипеше безименно в чувствата ни и превръщаше празния звук във вещи, маса, лампа, родина, в Ти и любов? Съществуваше само предчувствие и страхотен полумрак. Не бе ли достатъчно и това?
Не бе достатъчно. Достатъчно бе само, ако човек вярва в него. Щом кристалът е разбит от чука на съмнението, човек може само да го залепи и нищо повече. Да го залепи, да излъже и да наблюдава натрошения му блясък, който е бил някога бяло сияние. Нищо не се връща. Нищо не се повтаря. Нищо! Дори ако Жоан се върне, няма да бъде същото. Само залепен кристал. Мигът бе отлетял. Нищо не можеше да го върне назад.
Той почувства остра, непоносима болка. Нещо го разкъсваше. „Господи, боже мой — помисли си — как може да страдам толкова, и то затова! Наблюдавам се отстрани, но това не променя нищо. Знам, че ако загубеното се върне, ще го изпусна отново, но копнежът ми ще остане жив. Аз разсичам болката като труп в моргата и по тоя начин хилядократно я съживявам. Знам, че един ден ще мине, но това сега не ми помага.“ Той хвърли премрежен поглед към прозореца. Почувства се ужасно смешен, но и това нищо не промени.
Силна гръмотевица разтърси града. Дъжд закапа по храстите. Равик стана. Улицата изглеждаше посипана с черно сребро. Дъждът запя. Едрите топли капки обляха лицето му. Той престана изведнъж да разбира смешен ли е, или жалък, страда ли, или не. Знаеше само, че е жив. Жив. Животът го държеше и разтърсваше. Не беше само страничен наблюдател; величието на неудържимото чувство пламтеше в жилите му като огън в пещ; нямаше значение дали е щастлив, или нещастен. Достатъчно беше, че е жив и съзнава това.
Той стоеше на дъжда, който се изливаше върху него като огън от небесна картечница. Стоеше там и се бе превърнал в дъжд и буря, вода и пръст; светкавиците от хоризонта се кръстосваха в него, той беше творение и стихия; нищо вече нямаше име, което да го отличава от другите. Всичко беше едно — любовта, поройният дъжд, бледият плам над покривите, пръстта, която сякаш набъбваше. Границите бяха изчезнали. Той спадаше към всички тях. Щастието и нещастието бяха празни черупки, изхвърлени от могъщото чувство, че живееш и че съзнаваш това. „Ей, ти, там горе — обърна се той към осветения прозорец, като се засмя, без да съзнава смеха си, — малка светлинка, мираж, лице, упражнявало такава странна власт над мене на тоя свят, в който има стотици хиляди друга, по-добри, по-красиви, по-умни, по-мили, по-верни и по- разбрани; случайност, изникнала една нощ на моя път и завладяла живота ми; безсмислено чувство, отхвърлено и отново влязло под кожата ми, докато спях, ти, която не знаеш за мен нищо друго освен това, че се съпротивлявах, и се нахвърляше върху мен, докато най-сетне се предадох, а след това мислех, че никога вече няма да стоя така. Дъждът облива ризата ми, по-топъл, по-хладен и по-нежен от ръцете и кожата ти. Аз стоя жалък в острите лапи на ревността, копнея за теб, презирам те, възхищавам се от теб и те боготворя, защото ти изпрати светкавицата, която ме озари, светкавица, скрита във всяка утроба, изпрати искрата на живота, черния плам! Ето ме тук не вече като мъртвец, който се е свил в убежището със своя дребнав цинизъм, сарказъм и малко смелост, прогонил мъртвешката студенина, а отново жив, и макар да страдам, сега съм готов да посрещна всички бури на живота, възроден отново чрез неговата проста сила. Бъди благословена ти, Мадона с невярно сърце; Нике с румънски акцент, мечта и измама, счупено огледало на тъмно божество; бъди благословена ти, която не подозираш нищо, ти, на която никога не ще заговоря, защото ще използуваш безмилостно думите ми! Ти ми възвърна това, което нито Платон, нито хризантемите, нито поезията и състраданието, нито отчаянието и търпеливата надежда биха могли да ми дадат: простия, силен, непосредствен живот, който ми се струваше престъпление в тия дни между две катастрофи. Поздравявам те! И бъди благословена! Трябваше да те загубя, за да науча всичко това. Поздравявам те!“
Дъждът се превърна в блестяща сребърна завеса. Разнесе се аромат на храсти. Ухаеше на пръст, в която се вливат нови живителни сокове. Някой изтича от отсрещната къща и вдигна покривалото на жълтата кола. Нямаше значение кой е. Нищо нямаше вече значение. Нощта продължаваше да излива дъжд от звездите; той се лееше тайнствен и плодоносен над каменния град е неговите алеи с градини; милиони цветчета протягаха към него разноцветните си венчета и го поглъщаха; той се хвърляше в отворените обятия на дърветата и проникваше в почвата, за да стигне до тъмния си брак с милиони очакващи корени; дъждът, нощта, природата, животът, всичко беше тук, без да се интересува от разрушението, смъртта, престъпниците и лъжливите светци, от победата и поражението; всичко беше тук, както всяка година, и той се бе слял отново с него; черупката се бе разтворила; животът се показваше, животът, благословеният очакван живот.
Той тръгна бързо през градините и улиците. Не се обръщаше, вървеше напред и върховете на дърветата в Булонската гора го посрещаха като огромен шумящ кошер; дъждът чукаше по тях, те се наклоняваха и шепнеха, а той се почувства отново млад, отиващ сякаш за пръв път при жена.
24
— Какво ще желаете? — обърна се келнерът към Равик.
— Донесете ми…
— Какво?
Равик не отговори.
— Не ви разбрах, господине — каза келнерът.
— Каквото и да е. Донесете ми нещо.
— Перно?
— Да.
Равик затвори очи. След това бавно ги отвори. Мъжът беше все още там. Този път беше изключено да греши.
Хааке седеше на масата до входа. Бе сам и ядеше. На масата имаше сребърна чиния с две половини от лангуста и бутилка шампанско в лед. Наблизо стоеше келнер и приготвяше зелена салата с домати. Равик видя всичко това съвсем ясно, като че бе гравирано върху ретината на очите му. Когато Хааке взе бутилката от съда с лед, той забеляза на ръката му пръстен с червен камък, върху който имаше герб за поставяне на печати. Позна този пръстен върху подпухналата бяла ръка. Видял го бе в кошмара на безкрайния наниз от мъчения, когато, след като припадна до масата за изтезания го извадиха отново от безсъзнание и поставиха срещу ослепителната светлина, когато, пристъпвайки внимателно, за да запази чистата си униформа от водата, с която обливаха Равик. Хааке бе протегнал към него тази месеста бяла ръка и бе заявил с приятния си глас „Това беше само началото. Това не е още нищо. Ще ни кажете ли имената? Или да продължаваме? Знаем и други начини. Ноктите ви са още здрави, както виждам.“
Хааке вдигна глава и го погледна право в очите. Равик трябваше да положи невероятни усилия, за да остане на мястото си. Взе чашата перно, изпи една глътка и започна да гледа към купата със салатата, като че приготовлението й го интересуваше необикновено много. Не знаеше дали Хааке го е познал. Усети, че за тези няколко мига гърбът му е станал вир вода.
След малко погледна отново към масата. Хааке ядеше лангустата и гледаше в чинията си. Голото му теме отразяваше светлината. Равик се огледа. Заведението беше препълнено. Невъзможно бе да предприеме нещо. Нямаше никакво оръжие, а ако скочи върху Хааке, най-малко десет души веднага щяха да го спрат. Две минути по-късно щеше да дойде полицията. Не можеше да стори нищо друго, освен да чака и
