на Англия и Франция с Полша. Наближаваше война. Пусна вестника и изгаси лампата. Лежеше в тъмното и чакаше. Не можеше да заспи. Запали я отново. Бутилката енеси беше на масата. Не я отвори. Стана и седна пак до прозореца. Нощта беше звездна и хладна. Няколко котки мяукаха из дворовете. Един мъж по гащета стоеше на отсрещния балкон и се чешеше, после се прозина гласно и се прибра в осветената стая. Равик погледна леглото. Знаеше, че няма да заспи. Нямаше смисъл и да чете. Почти не помнеше какво бе чел преди малко. Най-добре беше да излезе. Но къде да отиде? Все едно къде. Не му се и излизаше много. Искаше да научи нещо. По дяволите! Взе бутилката с коняк, но я остави. Потърси в джоба си таблетки за сън. От същите, които бе дал на червенокосия Финкенщайн. Той спеше сега. Равик ги глътна. Съмнително бе дали ще заспи. Взе още една. Ще се събуди, ако дойде Жоан.
Но тя не дойде. Не дойде и на другата вечер.
21
Йожени подаде главата си в стаята, където лежеше човекът без стомах.
— На телефона, господин Равик.
— Кой се обажда?
— Не знам. Не попитах. Каза ми телефонистката.
Равик не позна веднага гласа на Жоан, бе глух и далечен.
— Къде си, Жоан? — попита той.
Чуваше се, като че не му се обажда от Париж. Дори очакваше да чуе, че е някъде из Ривиерата. Никога досега не бе го търсила в болницата.
— В къщи — отвърна тя.
— В Париж ли?
— Да. Къде другаде?
— Болна ли си?
— Не. Защо?
— Защото се обаждаш в болницата.
— Потърсих те в хотела, но беше вече излязъл. Затова се обаждам в болницата.
— Да не се е случило нещо?
— Не. Защо? Исках просто да разбера как си.
Гласът й се чуваше сега по-ясно. Равик извади цигара и кибрит. Притисна кибритената кутия с лакът, драсна една клечка и я запали.
— Тук е болница, Жоан. Затова човек все очаква да му съобщят за нещастни случаи или болести.
— Не съм болна. В леглото съм, но не съм болна.
— Добре! — Равик буташе кибритената кутия напред-назад по бялата мушама на масата. И чакаше какво още ще му каже.
И Жоан чакаше. Чуваше дишането й. Тя искаше той да заговори пръв. Така щеше да й бъде по- лесно.
— Слушай, Жоан — каза Равик, — аз не мога да се бавя на телефона. Оставих болен с открита превръзка и трябва да се върна.
Тя замълча. После попита:
— Защо не ми се обади?
— Защото не знам нито телефонния номер, нито адреса ти.
— Но нали ти ги казах.
— Не, Жоан.
— Напротив. Казах ти. — чувстваше се вече сигурна. — Много добре си спомням. Ти си забравил.
— Добре. Забравил съм. Повтори ми ги. Имам молив.
Тя му каза адреса и телефонния си номер.
— Но аз съм убедена, че ти ги дадох, Равик! Напълно съм сигурна!
— Добре, Жоан. Трябва да се върна при болния. Искаш ли да вечеряме тази вечер заедно?
Тя помълча.
— Защо не ми дойдеш на гости?
— Добре. Така да бъде. Довечера към осем ли?
— Защо не дойдеш веднага?
— Сега имам работа.
— Докога?
— Около час още.
— Тогава ела след това.
„Аха. Не си свободна довечера“! — помисли той и попита:
— А защо не довечера?
— Равик — отвърна тя, понякога не разбираш и най-простите неща. Защото искам сега да те видя. А не да чакам до довечера. Иначе защо щях да те търся по това време в болницата?
— Добре. Ще дойда, щом свърша.
Той сгъна замислено листчето и се върна при болния.
Сградата беше на ъгъла на улица „Паскал“. Жоан живееше на най-горния етаж. Отвори му сама.
— Влез — каза тя. — Колко е хубаво, че дойде! Влез!
Беше по обикновена черна роба с кройка на мъжки халат. Една от чертите й, която Равик най-много харесваше, беше, че никога не носеше разни тюлове и копринени рокли. Лицето й бе по-бледо от друг път и леко развълнувано.
— Влез — повтори тя. — Чаках те. Трябва да видиш как живея.
Тръгна пред него. Равик се усмихна. Беше много ловка. Предварително отгатваше всички въпроси. Той погледна хубавите й прави рамене. Светлината падаше върху косите й. Равик почувства за миг, че много я обича.
Въведе го в една голяма стая. Ателие, изпълнено със светлината на обедното слънце. Висок и широк прозорец, който гледаше към градините между авеню „Рафаел“ и авеню „Прудон“. Вдясно можеше да се види „Порт де ла Мюет“. Зад нея проблясваше златистозелено късче от Булонската гора.
Стаята беше мебелирана в полумодерен стил. Широка кушетка с прекалено синя покривка, няколко фотьойли, които изглеждаха по-удобни, отколкото бяха всъщност, ниски масички, един фикус, американски грамофон с радио, а в ъгъла — един от куфарите на Жоан. Нищо не дразнеше погледа, но въпреки това обстановката не се хареса на Равик. Той не обичаше половинчати неща — харесваше или истински хубавото, или много лошото. А фикуси изобщо не понасяше.
Забеляза, че Жоан го наблюдава. Не беше напълно сигурна какво впечатление му е направила обстановката, но бе имала все пак смелостта да му я покаже.
— Много хубаво — каза той. — Просторно и хубаво.
Повдигна капака на грамофона. Беше хубав апарат с автоматично сменяне на плочите. На масичката до него имаше цял куп плочи. Жоан взе няколко и ги постави.
— Знаеш ли как се пуска?
Той знаеше, но каза:
— Не.
Тя завъртя едно копче.
— Чудесен е. Свири с часове. Няма нужда да ставаш, за да сменяш плочите или да завъртиш нещо. Може да си лежиш, да слушаш и да гледаш замечтано как се мръква.
Апаратът бе много хубав. Равик познаваше марката и бе сигурен, че струва около двадесет хиляди франка. Стаята се изпълни с лека, нежна музика — сантиментални парижки песни. „Ще те чакам“…
Жоан се наведе и заслуша.
— Харесва ли ти? — попита тя.
Равик кимна. Не гледаше апарата, а нея. Лицето й бе очаровано и унесено в музиката. Колко леко беше всичко за нея! И колко я обичаше за тая простота, която сам не притежаваше! „Край“ — помисли той без
