измамници, отце- и братоубийци, опиянени от мрака егоисти, фанатизирани пророци, проповядващи любов с меч в ръка: всичко се повтаряше… И търпеливите народи се оставяха многократно да бъдат тласкани един срещу друг в безсмислени кланета в името на крале, религии и безумци… без начало и край.

Той остави книгите. През отворения прозорец се дочуха гласове от долния етаж. Позна ги. Бяха на Визенхоф и госпожа Голдберг.

— Не може сега — каза Рут Голдберг. — Той скоро ще се върне. Най-късно след един час.

— Един час си е час.

— Може да дойде и по-рано.

— Къде отиде?

— До американското посолство. Отива всяка нощ. Застава отсреща и го гледа. После се връща.

Визенхоф каза нещо, което Равик не разбра.

— Разбира се — отговори сърдито Рут Голдберг. — Кой не е луд днес? И аз знам, че е стар.

— Недей! — каза след малко тя. — Не искам. Нямам настроение.

Визенхоф отговори нещо.

— Лесно ти е да приказваш — продължи след малко. — Но парите са у него. Нямам нито стотинка. А ти…

Равик стана. Погледна телефона и се поколеба. Беше почти десет. Не бе чувал Жоан, откакто си бе отишла сутринта. Не бе я попитал дали ще дойде тази вечер. Отначало бе сигурен, че ще дойде. Но сега вече не беше.

— На теб ти е лесно. Мислиш само за удоволствията си и за нищо друго — продължи госпожа Голдберг.

Равик отиде да види Морозов. Стаята му беше заключена. Слезе в „Катакомбите“, като каза на портиера:

— Аз съм долу. Извикайте ме, ако някой ме потърси.

Морозов беше долу. Играеше шах с един червенокос мъж. В ъгъла имаше още няколко жени. Те плетяха или четяха със загрижени лица.

Равик се спря да погледа играта. Червенокосият мъж беше добър шахматист. Играеше бързо, съвсем равнодушно и Морозов губеше.

— Виж какво става с мен — каза той.

Равик вдигна рамене. Червенокосият мъж го погледна.

— Господин Финкенщайн — каза Морозов. — Току-що дошъл от Германия.

Равик кимна.

— Какво има там? — попита той равнодушно, само за да каже нещо.

Червенокосият мъж сви рамене и не отвърна нищо. Равик и не очакваше отговор. Това можеше да се случи само през първите години: бърза размяна на няколко реплики и трескаво очакване на вестта за провал. Всеки знаеше сега, че това може да стане само с война. Всеки човек с малко разум знаеше също така, че правителство, което разрешава въпроса за безработицата със създаване на военна индустрия, има само две възможности: война или вътрешна катастрофа. Следователно война.

— Мат — каза без въодушевление Финкенщайн и стана. След това погледна Равик. — Кажете някакво средство за сън. Тук не мога да спя. Заспивам и веднага се събуждам.

— Пийте — каза Морозов. — Бургундско вино. Повече бургундско или бира.

— Не пия. Скитам с часове из улиците, докато се уморя до смърт. Но и това не помага. Не мога да спя.

— Ще ви дам няколко таблетки — каза Равик. — Елате с мен.

— Равик, ела пак! — извика Морозов след него. — Не ме оставяй тук сам, братко.

Няколко жени вдигнаха глава. След това продължиха да плетат и да четат, като че от това зависеше животът им. Равик отиде с Финкенщайн в стаята си. Когато отвори вратата, нощният въздух нахлу през прозореца като студена черна вълна. Той пое дълбоко дъх, завъртя ключа и огледа бързо стаята. Нямаше никого. После даде на Финкенщайн няколко таблетки.

— Благодаря — каза Финкенщайн, без да трепне нито мускул по лицето му, и излезе като призрак.

Равик изведнъж разбра, че Жоан няма да дойде; Знаеше още от сутринта, само че не искаше да повярва. Обърна се, сякаш някой бе заговорил зад гърба му. Всичко му се стори изведнъж ясно и просто. Тя бе получила каквото желаеше, сега нямаше защо да бърза. Какво друго би могъл да очаква? Че ще захвърли всичко заради него? Че ще се върне както по-рано? Каква глупост! Сигурно имаше някой друг, не само мъж, но и друг живот, от който не искаше да се откаже.

Той излезе, чувстваше се много нещастен.

— Търсил ли ме е някой?

Току-що пристигналият нощен портиер поклати отрицателно глава. Устата му беше пълна със салам.

— Очаквам да ме потърсят. Ще бъда долу.

Той се върна при Морозов.

Изиграха една партия шах, Морозов спечели и се огледа със самодоволство. Жените бяха изчезнали безшумно. Дрънна със звънчето.

— Една кана розе, Кларис. — Този Финкенщайн играе като шевна машина. Отвратително! Математик! Ненавиждам съвършенството. — То не е човешко качество. — Погледна Равик. — Защо си тук тази вечер?.

— Очаквам да ме потърсят.

— Пак ли ще колиш някого?

— Вчера изрязах стомаха на един човек.

Морозов наля чашите.

— Ти си седиш и пиеш — каза с укор той, — а жертвата ти лежи някъде и бълнува. И в това има нещо нечовешко. Трябва поне веднъж и теб да те боли стомах.

— Правилно — отговори Равик. — В това именно е нещастието на света, Борис. Ние не изпитваме никога сами това, което правим на другите. Но защо искаш да започнеш най-напред от лекарите? Политиците и генералите са по-подходящи за тази цел. Тогава ще имаме световен мир.

Морозов се облегна и загледа внимателно Равик.

— Човек не трябва да се познава с лекаря си — заяви той. — Така загубва доверие в него. Аз съм приятел с теб. Как бих могъл да ти позволя да ме оперираш? Може да съм сигурен, че си по-добър хирург от някой друг, когото не познавам — и все пак ще отида при него. Вярата в неизвестното е едно дълбоко вкоренено човешко качество, драги. Лекарите трябва да живеят в болниците и да не ги допускат никога в обществото на невежите. Вашите предшественици, вещиците и знахарите, са знаели това. Когато ме оперират, бих желал да вярвам в някаква свръхчовешка сила.

— И аз не бих желал да те оперирам, Борис.

— Защо?

— Никой лекар не обича да оперира брат си.

— Аз така и така няма да ти доставя това удоволствие. Ще умра както си спя от сърдечен удар. Правя всичко, за да се случи така. — Морозов погледна Равик като щастливо дете. После стана. — Трябва да отида да отварям вратите на онова средище на цивилизацията в Монмартър. За какво живеем всъщност?

— За да размишляваме за живота. Други въпроси?

— Да. Защо умираме точно след като сме разбрали живота и сме станали малко по-умни?

— Някои хора умират, без да станат по-умни.

— Не отбягвай въпроса ми! И не ми разправяй за преселението на душите!

— Най-напред ще те запитам нещо друго. Лъвовете убиват антилопи, паяците — мухи; лисиците — кокошки. Кой е единственият животински вид, който воюва непрекъснато помежду си, бие се и се избива?

— Детински въпрос! Венецът на творението, разбира се. Човекът, който е измислил думите любов, доброта и милост!

— Добре. Кое е единственото същество в света, което може да се самоубие и се самоубива?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

1

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату