— Валеше и когато заминах. Отчаяна бе от тоя дъжд. А сега?
— Да — каза тя, — а сега?
Притиснала се бе до него.
— Сега имаме всичко. Всичко. Дори и градина. Карамфили пред прозореца на емигранта Визенхоф и птици в кестена отсреща.
Забеляза, че тя плаче.
— Защо не ме разпитваш, Равик? — каза тя.
— Вече те питах прекалено много. Нали го каза сама преди малко?
— Това е друго нещо.
— Няма какво да питам.
— За това, което се е случило междувременно.
— Нищо не се е случило.
Тя поклати отрицателно глава.
— За какъв ме смяташ, Жоан? — попита той. — Погледни навън! Тази червенина, това злато и тая синева! Питай ги валяло ли е вчера! Питай ги има ли война в Китай или Испания! Дали в тоя миг хиляди хора умират или се раждат? Те съществуват и нищо повече. А ти искаш да те разпитвам! Раменете ти са бронзови на това осветление, а ти искаш да те разпитвам! На това червено небе очите ти имат виолетовия цвят на морето в Гърция, а ти искаш да те разпитвам за нещо, което вече е отминало. Ти си при мен и аз трябва да съм глупак да се ровя в изсъхналата шума на миналото. За какъв ме смяташ, Жоан?
Сълзите й пресъхнаха.
— Отдавна не бях чувала такива неща — отвърна тя.
— Тогава си била сред дръвници. Човек трябва или да обожава жените, или да ги напуска. Няма средно положение.
Тя заспа, притисната в него, сякаш не искаше да го изпусне никога. Заспа дълбоко и той почувства на гърдите си равномерното й дишане. Постоя още малко буден. В хотела започна да се чува сутрешният шум. Зашумя течаща вода, блъскаха се врати. Емигрантът Визенхоф се закашля както всеки ден пред отворения прозорец. Равик чувстваше до ръката си рамото на Жоан, чувстваше топлотата на заспалото тяло, а когато обърна глава, видя отпуснатото й лице, напълно отдадено на съня, чисто като самата невинност. „Обожавай или напускай“ — помисли той. Големи думи! Кой може да стори това? И кой ли всъщност го желае?
20
Той се събуди. Жоан не беше до него. Чу шуртенето на водата в банята и се изправи. Изведнъж се пробуди напълно. Свикнал бе отново на това в последните няколко месеца. Който се пробужда бързо, може все още да избяга. Погледна часовника си. Беше десет часът сутринта. Палтото и вечерната рокля на Жоан бяха захвърлени на пода. Брокатовите й обувки бяха до прозореца. Едната се бе обърнала настрана.
— Какво правиш, Жоан? — попита той, — Защо се къпеш посред нощ?
Тя отвори вратата и каза:
— Не исках да те събудя.
— Няма значение. Аз винаги мога да спя. Но защо си станала толкова рано?
Тя бе сложила шапка за баня и беше съвсем мокра. Светлокафявите й рамене блестяха. Приличаше на амазонка с прилепнал шлем.
— Не съм вече нощна птица, Равик. Не съм вече в „Шехеразада“.
— Знам.
— От кого?
— От Морозов.
Тя го погледна за миг изпитателно и каза:
— От този стар дърдорко, значи! Какво друго ти каза?
— Нищо. Има ли нещо друго за казване?
— Нищо, което може да разправи един портиер на нощен бар. Тия хора приличат на гардеробиерките. Професионални клюкари.
— Остави на мира Морозов! Портиерите на нощни заведения и лекарите са професионални песимисти. Изкарват си прехраната от тъмните страни на живота. Но не дрънкат. Длъжни са да бъдат дискретни.
— Тъмните страни на живота — повтори Жоан. — Кой има нужда от тях?
— Никой. Но повечето хора живеят от тях. Между другото Морозов ти помогна навремето да си намериш работа в „Шехеразада“.
— Не мога да му бъда вечно признателна за това. Аз не го разочаровах. Честно изкарвах парите, които ми плащаха, иначе не биха ме задържали. Освен това Морозов го стори за теб, а не за мен.
Равик протегна ръка; да вземе цигара.
— Какво имаш всъщност против него?
— Нищо. Просто не ми е приятен. Гледа те някак особено. Аз не бих му вярвала. И ти не би трябвало.
— Какво?
— И ти не би трябвало да му вярваш. Нали знаеш, всички портиери във Франция са агенти на полицията.
— Нещо друго? — попита спокойно Равик.
— Ти не ми вярваш, разбира се. Но всички в „Шехеразада“ го знаят. Кой знае дали…
— Не говори глупости, Жоан! — Равик отметна одеялото и стана. — Какво ти е днес?
— Нищо. Какво трябва да ми е? Не мога да го понасям. Той влияе лошо на хората. А ти си постоянно с него.
— Разбрах — каза Равик. — Затова било, значи!
— Да, затова — изсмя се внезапно тя.
Равик чувстваше, че това не е единствената причина. Имаше и нещо друго.
— Какво искаш да закусиш? — попита той.
— Сърдиш ли ми се?
— Не.
Жоан излезе от банята и обви ръце около шията му.
Той усети мократа й кожа през тънкия плат на пижамата си. Усети нейното тяло и своята кръв.
— Пусни ме — каза той.
Тя не отговори. Овалът от изпъкналите скули до брадичката. Устата. Натежалите клепачи. Топлата гръд, която се притискаше до кожата му под разкопчаната пижама.
— Пусни ме или…
— Какво или? — попита тя.
Пред отворения прозорец бръмчеше пчела. Равик я проследи с поглед. Сигурно са я привлекли карамфилите на Визенхоф, а сега търсеше и други цветя. Тя хвръкна по-навътре и кацна на една немита чаша, оставена върху рамката на прозореца.
— Липсвах ли ти? — попита Жоан.
— Да.
— Много ли?
— Да.
Пчелата хвръкна. Завъртя се няколко пъти около чашата, после литна отново към слънцето и карамфилите на емигранта Визенхоф.
Равик лежеше до Жоан. „Лято — помисли той. — Лято, ливади и ранно утро, коси, ухаещи на сено, и кожа, мека като млада тревица… Благодарната кръв тече безмълвно като поточе и оросява без никакво желание пясъчните кътчета, гладката повърхност, в която се отразява усмихнато лице. В продължение на един светъл миг нищо не беше вече сухо и мъртво. Брези и тополи, покой и лек шепот, долитащ като далечно ехо. Загубен рай и туптене на кръвта в собствените жили.“
— Искам да остана тук — каза Жоан, като се облегна на рамото му.
