допринесъл за това. Защо се въртеше сега тук? Това се дължеше сигурно на въздуха. На мекия полъх на парижката майска вечер. И на нощта, разбира се. Нощем всичко е по-друго, отколкото денем.
Върна се в хотела.
— Мога ли да се обадя по телефона?
— Разбира се, господине. Но нямаме кабина, а само този апарат.
— И той стига.
Равик погледна часовника си. Можеше Вебер да е още в болницата. Бе време за последната вечерна визитация.
— Там ли е доктор Вебер? — попита той. Не позна гласа на сестрата. Сигурно беше нова.
— Не може да говорите с доктор Вебер.
— Там ли е?
— Тук е. Но не може да ви се обади.
— Слушайте — каза Равик. — Кажете му, че Равик е на телефона. Веднага! Много е важно. Аз ще чакам.
— Добре — отвърна колебливо сестрата. — Ще му кажа. Но няма да дойде.
— Ще видим. Кажете му, че е Равик.
След един миг Вебер беше на телефона.
— Равик! Къде сте?
— В Париж. Днес пристигнах. Операция ли имате?
— Да. След двадесет минути. Неотложен апендицит. Може ли да се срещнем след това?
— Мога да дойда.
— Чудесно. Кога?
— Веднага.
— Добре. Ще ви чакам.
— Ето ви едно хубаво питие — каза Вебер. — Вестници и медицински списания. Разполагайте се.
— Само да пийна нещо. Дайте ми престилка и ръкавици.
Вебер го погледна.
— Най-обикновен апендицит. Недостоен за вас. Мога да го свърша лесно с помощта на сестрите. Сигурно сте уморен.
— Направете ми удоволствието да ми отстъпите тази операция, Вебер. Не съм уморен, чувствам се отлично.
Вебер се изсмя.
— Много бързате наистина да се върнете към работата. Както обичате. Всъщност добре ви разбирам.
Равик се изми, после сложи престилката и ръкавиците. Операционна зала! Вдъхна дълбоко миризмата на етера. Йожени бе застанала до главата на пациента и даваше упойката. Друга много хубава млада сестра подреждаше инструментите.
— Добър вечер, Йожени — каза Равик.
Тя едва не изпусна тампона и отговори:
— Добър вечер, доктор Равик.
Вебер се усмихна. Тя се обръщаше за пръв път така към Равик. Той се наведе над пациента. Лампите в операционната зала блестяха ослепително. Сякаш прогонваха света. А заедно с това и мислите. Обективни, студени, безмилостни и добри. Равик взе скалпела, който му подаде хубавата сестра. През тънките ръкавици почувства хладната стомана. Хубаво бе да се озовеш от люшкащата несигурност към ясната точност. Направи разреза. Тясната и червена ивица кръв вървеше след скалпела. Изведнъж всичко стана просто. Той дойде пак на себе си, за пръв път, откакто се бе върнал. Светлината трептеше беззвучно. „У дома! Най- после!“ — помисли си.
19
— Тук е — каза Морозов.
— Кой?
Морозов поглади униформата си.
— Не се прави, че не разбираш. И не ядосвай батко си Борис на улицата! Мислиш ли, че не знам защо идва в „Шехеразада“ три пъти през тия две седмици? Веднъж придружен от една синеока и чернокоса красавица, но два пъти сам? Мъжете са слабохарактерни — къде би останал иначе техният чар?
— Върви по дяволите — каза Равик. — Не ме обезсърчавай, тъкмо когато се нуждая от сили, плямпало такова!
— По-добре ли щеше да бъде, ако не бях ти го казвал?
— Разбира се.
Морозов отстъпи настрана, за да направи път на двама американци.
— Върви си тогава и ела друга вечер — предложи му той.
— Сама ли е?
— Тук няма да пуснем сама дори и някоя царица. Би трябвало да знаеш това. Зигмунд Фройд щеше да се зарадва на въпроса ти.
— Какво разбираш ти от Зигмунд Фройд? Пиян си и ще се оплача на управителя, капитан Чеченедзе.
— Капитан Чеченедзе беше поручик в полка, в който аз бях подполковник, моето момче. Още помни това. Опитай се само.
— Добре. Пусни ме тогава да си ходя.
— Равик! — Морозов сложи тежките си ръце на раменете му. — Не ставай глупак! Обади се на синеоката красавица и ела с нея, щом като трябва. Послушай съвета на по-опитния. Много просто и все пак целесъобразно.
— Не, Борис! — Равик го погледна. — Няма място за шеги. Пък и на мен не ми е до тях.
— Върви си тогава — каза Морозов.
— В мухлясалата палмова зала ли? Или в моята дупка?
Морозов остави Равик и тръгна към една девойка, която искаше такси. Равик го почака да се върне.
— Бил си по-разумен, отколкото предполагах — каза Морозов. — Иначе щеше да влезеш досега.
Той бутна назад фуражката със златния галон. Преди да продължи, един пиян младеж в бял смокинг се появи на вратата.
— Една състезателна кола, господин полковник.
Морозов повика най-близкото такси и помогна на залитащия младеж да се качи.
— Вие не се смеете — каза пияният, — но хубава беше шегата ми да ви нарека полковник, нали?
Много хубава. Състезателната кола беше още по-хубава може би. — Морозов се върна. — Размислих — каза той. — Влез! По дяволите всичко останало. И аз бих направил така. Все ще стане някой ден, защо да не е сега? Да се свърши така или иначе. Щом престанем да се вдетиняваме, започваме да стареем.
— И аз размислих. Ще отида другаде.
Морозов го погледна весело. После каза:
— Добре. Тогава ще те видя след половин час.
— Може би по-късно.
— След един час тогава.
След два часа Равик седеше в „Клош д’Ор“. Заведението беше почти празно. Проститутките седяха на дългия бар, накацали като папагали, и бъбреха помежду си. Недалеч от тях няколко продавачи на кокаин се въртяха в очакване на туристи. Горе няколко двойки ядяха лучена супа. Две лесбийки си шепнеха нещо на един диван в ъгъла срещу Равик и пиеха шери-бренди. Едната бе в костюм „Тайор“ с връзка и монокъл, а другата, едра червенокоса особа, беше в дълбоко деколтирана лъскава вечерна рокля.
„Каква идиотщина — помисли Равик. — Защо не отидох в «Шехеразада»? От какво се страхувам и за що
