— О, от три месеца! Поставиха ги през последните две седмици. За английския крал. Идва на посещение. Да може да се оглежда в тях.
— Ужасно — каза Равик.
— Разбира се — отвърна без учудване градинарят. Равик продължи. Три месеца… три години… три дни; какво нещо е времето? Нищо и всичко. Не го изненадваше обстоятелството, че кестените бяха вече цъфнали, а тогава не бяха още се и разлистили… че Германия бе нарушила отново договорите и бе завзела цяла Чехословакия; че емигрантът Йосиф Блументал се бе застрелял в Женева в изблик на истеричен смях пред двореца на Обществото на народите; че някъде в гърдите му се обаждаше болката, спомен от пневмонията, която под името Гюнтер бе прекарал в Белфор; че сега, в тая вечер, мека като женска гръд, се връщаше отново. Човек го възприемаше, както много други неща — с равнодушието на фаталист, единственото оръжие на безпомощността. Небето беше навсякъде и винаги еднакво. За убийството и омразата, жертвата и любовта; дърветата се разцъфваха всяка година, не подозирайки нищо; тъмносиният мрак се променяше, идваше и си отиваше, без да се занимава с паспорти, предателства, отчаяния и надежди. Хубаво беше да си отново в Париж. Приятно е да вървиш бавно, без да мислиш, по тази улица в сребристосивата светлина, без да бързаш, забравил всичко, достигнал границата, на която далеч в кръгозора се сливат отлитащата мъка и тихото щастие, че си още жив — първия миг на пристигането, преди да те пронижат отново мечове и стрели, това странно животинско чувство, тази далечна въздишка, този ветрец, все още лишен от вълнение, полъхващ по пътеките на сърцето, край тъмния огън на факлите, край бодливия кръст на отлетелите дни и телените мрежи на бъдещето; приятно беше това кратко спиране, тази тишина, изпълнена с трепет, тази моментна пауза, този понятен и загадъчен живот, лекото пулсиране на вечността в този преходен свят…
Морозов седеше в палмовата зала на „Интернационал“. Пред него имаше кана с вино.
— Здравей, Борис — каза Равик. — Здравей, стари приятелю. Изглежда, че се връщам точно навреме. Вувре ли е това?
— Точно така. От тридесет и четвърта този път. Малко по-сладко и по-силно. Радвам се, че се върна. Три месеца минаха, нали?
— Да. Повече от друг път.
Морозов позвъни със старомодно звънче. То отекна като камбаната на селска църква, „Катакомбите“ имаха електрическо осветление, но не и електрически звънци. Не се рентираше, защото емигрантите не смееха много да звънят.
— Как се казваш сега? — попита Морозов.
— Пак Равик. Не споменах това име в участъка. Наричал съм се Воцек, Нойман и Гюнтер. Каприз. Не исках да се откажа от името Равик. Защото ми харесва.
— Не разбраха, че си живял тук, нали?
— Не, разбира се.
— Очевидно. Иначе щяха да направят проверка. Значи, можеш да си останеш пак тук, стаята ти е свободна.
— Знае ли съдържател ката за станалото?
— Не. Никой не знае. Казах им, че си заминал за Руан. Твоите неща са в стаята ми.
Келнерката дойде с поднос.
— Донесете една чаша за господин Равик, Кларис — каза Морозов.
— О, господин Равик! — Девойката се усмихна. — Върнахте ли се? Нямаше ви повече от половин година.
— Само три месеца, Кларис.
— Невъзможно! Мислех, че са шест.
Девойката отмина. Почти веднага след нея пристигна дебелия келнер на „Катакомбите“ с чаша за вино в ръка. Не носеше поднос; отдавна беше в това заведение и можеше да си позволи такава волност. Лицето му показваше какво щеше да последва, но Морозов го изпревари.
— Добре, Жан! Кажи веднага колко време отсъства господин Равик? Знаеш ли точно?
— Но, господин Морозов! Знам, разбира се! Точно… — Той помълча, усмихна се и добави: — Точно четири и половина седмици.
— Правилно — каза Равик, още преди Морозов да отговори.
— Правилно — отвърна и Морозов.
— Разбира се. Аз никога не греша. — Жан изчезна.
— Не исках да го разочаровам, Борис.
— И аз също. Исках само да ти покажа колко относително е времето, когато се превърне в минало. Това те утешава, плаши и прави безразличен. Загубих подпоручик Биелски от Преображенския гвардейски полк в Москва, през 1917 година. Бяхме приятели. Той тръгна на север през Финландия. Аз минах през Манджурия и Япония. Когато се срещнахме пак тук след осем години, мислех, че съм го видял за последен път през 1919 г. в Харбин; а той мислеше, че е било през 1921 г. в Хелзинки. Разлика само от две години и няколко хиляди километра. — Морозов взе каната и напълни чашите. — Но виждаш ли, не са те забравили. Така имаш чувството, че си се завърнал у дома, нали?
Равик отпи. Виното беше студено и приятно.
— А през това време аз бях съвсем близо до границата — каза той. — Почти до Базел. Едната половина на шосето е Швейцария, другата — Германия. Седях в Швейцария и ядях череши. А можех да плюя костилките в Германия.
— Е, домъчня ли ти за родината?
— Не. Никога не съм се чувствал по-далеч от нея.
— Разбирам те — засмя се Морозов. — Как мина пътуването?
— Както винаги. Единственото е, че вече е по-трудно. Охраняват границата по-строго. Хванаха ме веднъж в Швейцария и веднъж във Франция.
— Защо не писа нито ред?
— Не знаех докъде е стигнала полицията. Понякога много се престарават. По-добре е да не излагам никого на опасност. Нашето алиби никога не е достатъчно сигурно. Старо бойно правило е; мирувай и изчезвай. Очакваше ли нещо друго?
— Не.
Равик го погледна. После каза:
— Писма! Какво са всъщност писмата? Те не помагат.
— Не.
Равик извади пакет цигари от джоба си.
— Странно как всичко се променя, когато те няма.
— Не се залъгвай — отговори Морозов.
— Нямам и намерение.
— Докато отсъстваш, всичко ти се струва хубаво. Когато се върнеш, заварваш нещо друго. След това всичко започва отново.
— Може би. А може би и не.
— Много си потаен. Добре, че възприемаш така нещата. Искаш ли да изиграем един шах? Професорът умря. Той беше единственият ми достоен противник. Леви замина за Бразилия. Намери си работа като келнер. Животът тече страшно бързо напоследък. Човек не трябва да свиква с нищо.
— Не трябва.
Морозов погледна внимателно Равик.
— Не исках да кажа това.
— И аз също. Не можем ли да напуснем тоя мухлясал палмов гроб? Не съм бил тук три месеца, но както винаги не мога да понасям неговата миризма — на кухня, прах и страх. Кога можеш да тръгнеш?
— Днес съм свободен.
— Вярно — усмихна се Равик. — Значи, ще прекараме една вечер сред елегантния свят на някогашна Русия, с големи чаши в ръка.
— Искаш ли да дойдеш с мен?
— Уморен съм. Почти не съм спал през последните нощи. Да походим малко и да седнем някъде.
