вършим?
Левал се намуси.
— А вие да не мислите, че ни е приятно да се занимаваме с вас?
„Побелял“ — помисли Равик. Косата му се беше прошарила, торбичките под очите — мръсносини, устата — полуотворена. Той не говореше тогава; беше само вързоп отпусната плът с болна жлъчка.
— Къде живеете? И адресът е фалшив.
— Живея където ми падне. Ту тук, ту там.
— Откога?
— От три седмици. Преди три седмици дойдох от Швейцария. Изгониха ме извън граница. Нали знаете, че нямаме право никъде да живеем без документи, а повечето от нас все още не са се решили да се самоубият. Затова ви създаваме главоболия.
— Трябваше да си отидете в Германия — изръмжа Левал. — Там не е толкова лошо. Хората много преувеличават.
„Ако бях малко мръднал със скалпела — помисли Равик, — нямаше сега да ми разправяш тия глупости. Червеите щяха да минат през границата без никакви документи или щеше да си сега шепа прах в някоя просташка урна.“
— Къде живеете тук? — попита Левал.
„Искаш да научиш, за да уловиш другите“ — помисли Равик. И каза:
— В първокласни хотели. Под различни имена. По няколко дни във всеки.
— Не е вярно.
— Защо ме разпитвате, след като знаете по-добре? — отвърна Равик, на когото този разговор започваше постепенно да дотяга.
Левал удари сърдито с длан по масата.
— Не бъдете нахален!
И погледна веднага ръката си.
— Ударихте върху ножиците — каза Равик.
Левал пъхна ръката си в джоба.
— Не намирате ли, че се държите нахално? — запита той със спокойствието на човек, който може да си позволи да бъде сдържан, защото знае, че, другият зависи от него.
— Нахално ли? — погледна го учудено Равик. — Наричате това нахалство? Не сме нито в училище, нито в изправителен дом за разкаяни престъпници. Аз действам при самоотбрана — да не искате да се чувствам като престъпник, който моли за по-леко наказание? Само защото не съм националсоциалист и нямам документи. Обстоятелството, че все още не се смятаме за престъпници, макар и да сме минали през всички видове затвори, участъци и унижения, говори, че искаме да останем живи — това е единственото, което все още ни крепи. Не го ли разбрахте? А бог е свидетел, че то е нещо съвсем различно от нахалство.
Левал не отговори. След кратко мълчание запита:
— Практикували ли сте във Франция?
— Не.
„Белегът трябва да е станал сега още по-малък — помисли Равик. — Много внимателно го заших тогава. Не беше лесно при тая тлъстина. А той е започнал пак да се тъпче и да пие.“
— Това е най-страшното. Вие се подвизавате тук без изпити и надзор, кой знае откога? Не мислете, че вярвам на вашите три седмици. Кой знае в какво още не сте се забъркали, в какви ли не тъмни дела?
„В търбух като твоя с втвърдени артерии, увеличен чер дроб и изгнила жлъчка — помисли Равик. — Ако не бях се намесил аз, приятелят ти Дюран щеше да те убие по най-глупав и човечен начин, щеше да се прочуе още повече като хирург и да увеличи хонорарите си“.
— Това е най-страшното — повтори Левал. — Вие нямате право да практикувате, а съвсем е ясно, че не изпускате нищо, което ви се изпречи на пътя. Разговарях по тоя въпрос е един от най-видните ни лекари. Той споделя напълно моето мнение. Ако разбирате наистина нещо от медицина, името му трябва да ви е познато…
„Не — помисли Равик. — Невъзможно е. Няма да спомене Дюран. Животът не може да измисли такива шеги.“
— Професор Дюран — каза с достойнство Левал.
Той ми обясни всичко. Санитари, незавършили студенти, масажисти, асистенти, всички твърдят, че са били в Германия прочути лекари. Кой може да го установи? Незаконни операции, аборти, сътрудничество с акушерки, шарлатантство, бог знае още какво! Няма наказание, което е достатъчно строго за такива случаи.
„Дюран — помисли Равик. — Отмъщение за двете хиляди франка! Кой ли му прави сега операциите? Сигурно Бино. Помирили са се навярно.“
Той усети, че е престанал да го слуша. Едва когато чу името на Вебер, наостри уши.
— За вас се е застъпил някой доктор Вебер. Познавате ли го?
— Бегло.
— Той идва тук. — Левал погледна право пред себе си, после кихна гръмко, извади кърпа, изсекна се старателно, погледна в носната си кърпа, сгъна я и я прибра отново. — Не мога да направя нищо за вас. Трябва да бъдем строги. Ще бъдете изселен от страната.
— Знам.
— Били ли сте и по-рано във Франция?
— Не.
— Шест месеца затвор, ако се върнете. Знаете ли?
— Да.
— Ще се погрижа да ви изселят, колкото е възможно по-скоро. — Не мога да сторя нищо повече. Имате ли пари?
— Да.
— Добре. Тогава ще трябва да платите пътните до границата на охраната и на себе си. — Той кимна. — А сега си вървете.
— Има ли определен час за връщането ни? — обърна се Равик към придружаващия го чиновник.
— Не точно. Зависи. Защо?
— Бих желал да пийна нещо.
Чиновникът го погледна.
— Няма да избягам — каза Равик. После извади от джоба си една двадесетфранкова банкнота и заигра с нея.
— Добре. Няколко минути нямат значение.
Спряха таксито пред най-близкото бистро. Навън имаше вече няколко маси. Беше хладно, при все че грееше слънце.
— Какво ще пиете? — попита Равик.
— Амер пикон. По това време не пия нищо друго.
— А на мен един голям коняк. Без вода.
Равик седна спокойно и си пое дъх. Въздух — какво щастие! По клоните на дърветата по тротоара имаше лъскави кафяви пъпки. Носеше се миризма на пресен хляб и тазгодишно вино. Келнерът донесе чашите.
— Къде е телефонът? — попита Равик.
— Вътре, вдясно оттук, до тоалетната.
— Но… — започна чиновникът.
Равик сложи двадесетфранковата банкнота в ръката му.
— Сигурно се сещате на кого ще се обадя. Няма да избягам. Може да дойдете с мене. Хайде!
Чиновникът не се колеба дълго.
— Добре — каза той, като стана. — Човещината си е човещина.
— Жоан…
