— Оставих тази бележка, само защото не те намерих, когато се върнах.
— Добре, Жоан — каза Равик. — Да не спорим. Приятно ли прекара?
— Не.
Тя бе застанала пред него запъхтяна, развълнувана, буйна в тъмносиния мрак на топлата нощ, луната се отразяваше в косите й и на фона на бледото й дръзко лице устните й бяха толкова тъмночервени, че изглеждаха почти черни. Беше през февруари 1939 година; неизбежното щеше да се случи в Париж, бавно, постепенно, с всички дребни лъжи, унижения и кавги, той искаше да я напусне, преди да се случи това, но тя бе все още с него; а тук не им оставаше много време.
— Къде щеше да отидеш? — попита тя.
— Нямах никаква определена цел. Просто щях да се разходя.
— Ще дойда с теб.
— Какво ще кажат твоите идиоти?
— Нищо. Сбогувах се вече с тях. Казах им, че ме чакаш.
— Добре — каза Равик. — Ти си умно дете. Почакай да сваля гюрука на колата.
— Не, не, остави го така. Палтото ще ме пази. Карай бавно. Да минем покрай всички кафенета, където седят хора, които имат само едно занимание — да са щастливи, без да се карат.
Тя се плъзна на седалката до него и го целуна.
— За пръв път идвам в Ривиерата, Равик. Бъди снизходителен към мен. За пръв път сме наистина заедно, нощите не са вече студени и аз съм щастлива.
Той мина с колата покрай хотел „Карлтон“, за да избегне голямото движение, и се отправи към Жуан- ле-Пен.
— За пръв път — повтори тя. — За пръв път, Равик; знам всичко, което би отговорил, но то няма нищо общо с това. — Тя се облегна на него и сложи глава на рамото му. — Забрави станалото днес! Не мисли за него! Знаеш ли, че караш чудесно кола. Ето на, току-що реагира прекрасно. Онези идиоти казаха същото. Видели са те вчера с колата. Ти си страшен. Нямаш минало. Никой не знае нищо за теб. Знам вече стократно повече за живота на ония идиоти, отколкото за твоя. Мислиш ли, че мога да пия някъде един калвадос? След толкова много вълнения тази вечер имам нужда от един. Мъчно се живее с теб.
Колата се носеше по шосето като птица, която лети ниско.
— Много бързо ли карам? — попита Равик.
— Не. Карай по-бързо. Нека вятърът бие в лицето ми както в дърветата. Как лети нощта! Любовта ме пронизва. Чрез нея човек може да проникне в мен. Толкова много те обичам, сърцето ми се разтваря пред теб. Иска му се да се просне пред теб, на една ливада, да литне. Лудо е по теб. Обича те, когато караш кола. Да не се връщаме никога в Париж. Да откраднем някой куфар със скъпоценности или да ограбим банка, да вземем тая кола и да не се връщаме никога.
Равик спря пред малък бар. Шумът на мотора заглъхна и отдалеко изведнъж се чу дълбокото дишане на морето.
— Ела — каза той. — Тук има от твоя калвадос. Колко изпи досега?
— Много. Заради теб. Освен това не можех повече да слушам дрънкането на ония идиоти.
— Защо не дойде при мен тогава?
— Дойдох при теб.
— Да. Когато помисли, че си отивам. Яла ли си?
— Не много. Гладна съм. Спечели ли?
— Да.
— Да отидем тогава в най-скъпия ресторант, да ядем хайвер с шампанско, да бъдем като родителите ни преди войната — безгрижни, сантиментални, непознаващи страх или забрана, хора е лош вкус, отдадени на сълзи, луна, олеандри, цигулки, море и любов! Искам да повярвам, че ще имаме деца, градина и дом, че ти ще имаш паспорт и бъдеще, че аз съм се отказала заради теб от бляскава кариера, че и след двадесет години ще продължаваме да се обичаме и да се ревнуваме. Ти ще ме намираш все още красива, а аз няма да мога да заспя, ако не се прибереш…
Той видя сълзи по лицето й. Тя се усмихна.
— Всичко това, мили, е част от лошия вкус…
— Ела — каза той, — ще отидем в „Шато Мадрид“. То е в планините; там има руски цигани и може да се намери всичко.
Беше ранна утрин. Морето бе сиво и спокойно, небето — безоблачно и безцветно. Само на хоризонта тясна сребърна ивица се подаваше над водата. Беше толкова тихо, че чуваха дишането си. Бяха последните посетители. Циганите бяха тръгнали преди тях по лъкатушещия път с един стар „Форд“. Келнерът — с един „Ситроен“. А готвачът бе отишъл за продукти с едно шестместно „Делайе“ — модел 1929 година.
— Изгрев — каза Равик. — Нощта е сега някъде от другата страна на земята. Някога ще има самолети, с които човек ще може да я настигне. Ще се движат толкова бързо, колкото земята се върти. И ако ми кажеш пак някога в четири часа сутринта, че ме обичаш, можем да накараме тоя час да трае вечно, просто ще летим около земята с времето и часът няма да се променя.
Жоан се облегна на него.
— Ах, колко е хубаво! Ужасно хубаво! Може да ми се смееш…
— Прекрасно е, Жоан.
Тя го погледна.
— Къде е самолетът, за който говореше? Нима няма да остареем, мили, докато го изнамерят? Аз не искам да остарея. А ти?
— Да.
— Наистина ли?
— Колкото е възможно по-скоро.
— Защо?
— Искам да видя какво ще стане с тази планета.
— Аз не искам да остарея.
— И няма да остарееш. Само дето животът ще минава край лицето ти, а то ще става още по-хубаво. Човек остарява само когато престане да чувства.
— Не. Когато престане да обича.
Равик не отговори. „Да те оставя! — помисли той. — Да те оставя! За какво мислех преди няколко часа в Кан?“
Тя потрепера в ръцете му.
— Разходката вече свърши. Ще се приберем в къщи и ще спим. Колко хубаво е всичко! Колко е хубаво, когато човек живее пълноценно, а не само с една част от себе си! Когато е задоволен и спокоен, защото знае, че няма какво повече да получи! Хайде да си вървим. В нашия дом под наем, в белия хотел, който прилича на вила.
Колата се плъзгаше по лъкатушещия път почти по инерция. Бавно се развиделяваше. Земята миришеше на роса. Равик загаси фаровете. Когато стигнаха до Корниш, започнаха да срещат каруци със зеленчук и цветя. Отиваха в Ница. По-късно срещнаха ескадрон спахии [Кавалерийски военни части в Северна Африка.]. Тропотът на конете се сливаше с бръмченето на мотора. Копитата звънтяха отчетливо и едва ли не изкуствено върху макадаменото шосе. Под наметалата се подаваха тъмните лица на конниците.
Равик погледна Жоан. Тя му се усмихна. Лицето й беше бледо, уморено и по-нежно от друг път. Стори му се по-хубаво с тази лека умора и във вълшебната, тъмна и тиха утрин, чието навечерие бе потънало в безкрая и чийто час скоро нямаше да удари; утро, плуващо сякаш още вън от времето, изпълнено със спокойствие, без тревоги и въпроси.
Заливът Антиб се приближаваше с грамадната си дъга към тях. Ставаше все по-светло. Стоманеносивите сенки на четири военни парахода — три разрушителя и един кръстосвач — се очертаваха в настъпващия ден. Пристигнали бяха вероятно през нощта. Те се бяха притаили, безгласни и заплашителни, под отдалечаващото се небе. Равик погледна Жоан. Бе заспала на рамото му.
17
