— Щях да си тръгна с теб.
Равик знаеше, че това не е истина. Но не му се мислеше вече по тоя въпрос. За нищо не му се мислеше. Не смяташе, че това е достатъчно. Не знаеше защо бе дошла, нито какво иска всъщност, но изведнъж се почувства някак странно и дълбоко спокоен за това, че тя е до него. „Какво е това? — помисли той. — Дотам ли е стигнало? Къде остана самоконтролът? Значи дотам, откъдето започва тъмният рев на кръвта, принудата на въображението и заплахата?“
— Мислех, че искаш да ме напуснеш — каза Жоан. — Искаше, нали?
Равик мълчеше. Тя го погледна и повтори с дълбока увереност:
— Знаех си, знаех си.
— Налей ми още една чаша калвадос.
— Калвадос ли беше?
— Да. Не забеляза ли?
— Не.
Тя наля чашата, като облегна ръка на гърдите му, докато наливаше. Той почувства близостта й с цялото си същество. Тя взе чашата си и отпи.
— Да, калвадос е. — След това го погледна отново. — Добре, че дойдох. Знаех си. Добре, че дойдох.
Навън се развиделяваше. Капаците на прозорците заскърцаха тихо. Подухна утринен ветрец.
— Нали добре направих, че дойдох? — попита тя.
— Не знам, Жоан.
Тя се наведе над него.
— Знаеш! Трябва да знаеш!
Лицето й беше толкова близо до него, че косите й падаха по раменете му. Той ги погледна. Гледка, която познаваше, едновременно чужда и близка, все същата и винаги различна. Забеляза, че кожата на челото й се бели, че червилото на горната устна бе изтрито, че не бе гримирана както трябва — видя всичко това в лицето, така близко до неговото, щото закриваше целия останал свят, видя го и разбра, че само въображението придава някаква тайнственост на това лице, че има много по-красиви, по-интелигентни и по-невинни лица; но разбра също, че то има някаква власт над него, каквато няма никой друг. Власт, която сам той му е дал.
— Да — каза той. — Добре е. В един или друг смисъл.
— Не бих могла да го понеса, Равик.
— Какво?
— Ако те няма. Завинаги.
— Нали уж си мислила, че няма да се върна?
— Не е едно и също. Друго щеше да бъде, ако живееш в друга страна. Щяхме да сме само разделени. Можех да идвам понякога при теб. Или поне щях така да си мисля. Но в един и същи град… Не разбираш ли?
— Разбирам.
Тя се поизправи и отметна косите си.
— Не можеш да ме изоставиш. Носиш отговорност за мен.
— Сама ли си?
— Отговорен си за мен — каза тя, като се усмихна.
За миг той почувства, че я мрази — заради усмивката и думите й.
— Не говори глупости, Жоан.
— Не говоря. Така е. Още оттогава. Без теб…
— Добре. Отговорен съм и за окупацията на Чехословакия. Да прекратим този разговор. Съмва се. Трябва скоро да си тръгваш.
— Какво? — Тя го погледна втренчено. — Не искаш ли да остана?
— Не.
— Така… — каза тихо и внезапно разсърдена тя. — Значи такава била работата! Ти не ме обичаш вече.
— Господи! — каза Равик. — На всичко отгоре и това. С какви идиоти си била през последните месеци?
— Не бяха идиоти. Какво друго можех да сторя? Да гледам стените на хотел „Милано“ и да полудея?
Равик се поизправи.
— Без изповеди! — заяви той. — Не желая изповеди! Исках само разговорът ни да не изпростява.
Тя го погледна с присвити очи.
— Защо винаги ме осъждаш? Другите не ме осъждат. А с теб и най-дребното нещо се превръща в сложен въпрос.
— Добре. — Равик отпи една глътка калвадос и легна отново.
— Така е — каза тя. — Човек не знае никога как да се държи с теб. Караш ме да казвам неща, които никога не съм и мислила. А след това ме осъждаш.
Равик въздъхна дълбоко. За какво мислеше преди малко? За тъмнината на любовта, за силата на въображението — колко лесно се променят те! Променят се сами и непрестанно. Те бяха най-жадните рушители на бляновете. По своя вина ли? По своя вина ли наистина! Прекрасни, залутани създания… Някакъв огромен магнит, заровен дълбоко в земята, а над него — безброй същества? Не се ли е вкопчил мнително в късче досадна предпазливост и евтини насмешки… усещайки вече в душата си това, което неизбежно щеше да стане?
Жоан се бе свила до краката му, в другия край на леглото. Приличаше едновременно на хубавичка сърдита слугиня и на нещо, паднало от луната, което не съзнава още къде е.
Появиха се първите лъчи на слънцето и ги осветиха. Нежният полъх на деня долетя отдалеко през мръсните дворове и опушени покриви до прозореца, все още запазил уханието на горите и свежите поляни.
— Защо дойде, Жоан? — попита Равик.
— Защо ме питаш?
— Да. Защо те питам наистина?
— Защо питаш винаги? Тук съм. Не е ли достатъчно това?
— Да, Жоан. Имаш право. Достатъчно е.
— Най-после! — Тя вдигна глава. — Но първо трябва да убиеш напълно всяка радост.
„Радост — помисли Равик. — Нарича радост това — да те тласкат хиляди тъмни крила в задъхано желание за повторно обладаване… Радост!“ Радост, макар и мигновена, има навън в росата по прозорците, в десетте минути тишина, докато денят не е прострял напълно лапите си. Но защо е всичко това? Не е ли права тя? Не е ли така нрава като росата, врабците, вятъра и кръвта? Защо я разпитва? Какво иска да узнае? Дошла бе тук, долетяла бе, без много да мисли, като нощна пеперуда, като пауново око, а той лежи сега и брои очичките, малките резки на крилата и преливащите й се цветове. „Тя дойде и аз чувствам това глупаво превъзходство, само защото е дошла — помисли той. — Ако не бе дошла, щях да лежа, да бленувам, да се мъча със сетни сили да се самозалъгвам, без да призная дори пред себе си, че искам да е тук.“
Отметна одеялата, спусна крака от леглото и обу пантофите си.
— Какво правиш? — запита учудена Жоан. — Искаш да ме изхвърлиш ли?
— Не. Ще те целуна. Отдавна трябваше да го направя. Аз съм идиот, Жоан. Приказвах глупости. Прекрасно е, че си при мен.
Очите й светнаха.
— Не е необходимо да ставаш, за да ме целунеш — каза тя.
Зората се бе издигнала високо над сградите. Небе то беше бледосиньо. Облаци плуваха като заспали фламинги.
— Погледни само, Жоан! Какъв ден! Помниш ли как валеше тогава?
— Да, непрекъснато валеше, мили. Все беше мрачно и валеше.
