— В „Клош д’Ор“.
— Така ли? — учуди се Морозов. — Какво ли не ни сервира животът!
— Кога ще свършиш тук, Борис?
— След няколко минути. Всички си отидоха. Трябва да се преоблека. Влез за малко. Ела да пиеш една водка за сметка на заведението.
— Не. Ще те чакам вън.
Морозов го погледна.
— Как си?
— Повдига ми се.
— А какво друго искаш?
— Човек винаги очаква нещо друго. Иди и се преоблечи.
Равик се облегна на стената. До него стара жена прибираше цветята, които продаваше. Не му предложи. Глупава мисъл, но той щеше да се зарадва, ако го бе попитала дали иска. Сякаш бе отгатнала, че не му трябват. Погледна къщите. Тук-там се виждаха осветени прозорци. Таксита минаваха бавно. Какво очакваше наистина? И той не знаеше. Жоан нямаше да предприеме първа нищо. Но защо не? Колко е прав всеки, който напада!
Келнерите започнаха да излизат. Нощем бяха кавказци и черкези с червени рубашки и високи ботуши.
Сега бяха обикновени, уморени хора. Прибираха се в къщи във всекидневно облекло, което им стоеше някак странно. После излезе Морозов.
— Накъде? — попита той.
— Бях вече навсякъде.
— Тогава да отидем в хотела и да играем шах.
— Какво?
— Шах. Игра с дървени фигури, която едновременно развлича и съсредоточава.
— Добре — каза Равик. — Защо не?
Той се пробуди и разбра веднага, че Жоан е в стаята. Беше тъмно и не можеше да я види, но чувстваше, че тя е тук. Стаята беше по-друга, прозорецът — също. Въздухът и дори самият той бяха по- други.
— Остави тези глупости — каза той. — Запали лампата и ела.
Тя не мръдна. Не чуваше дори дишането й. Само каза:
— Няма да играем на криеница, Жоан!
— Не — отвърна тя тихо.
— Ела тогава!
— Знаеше ли, че ще дойда?
— Не.
— Вратата беше отворена.
— Моята врата е почти винаги отворена.
Тя помълча. После каза:
— Мислех, че не си се върнал още. Исках само… Мислех, че пиеш някъде.
— И аз мислех така. Но вместо това играх шах.
— Какво?
— Играх шах. С Морозов. В оная дупка долу, която напомня аквариум без вода.
— Шах ли? — Излезе от ъгъла. — Шах! Но това е… Да играеш шах, когато…
— И аз не предполагах такова нещо. Но се оказа възможно. Дори отлично. Спечелих една партия.
— Ти си най-студеният, най-безчувственият…
— Слушай, Жоан — каза Равик. — Без сцени! Обичам ги, но днес не.
— Не правя сцени. А съм само ужасно нещастна.
— Добре. Тогава да прекъснем всичко. Сцените са подходящи само за хора, които не са много нещастни.
Познавах един човек, който се заключи в стаята си и игра шах от момента, когато жена му умря, докато я погребаха. Хората го смятаха за безчувствен, но аз знаех, че той я обича повече от всичко на света. Просто не можеше да постъпи другояче. През цялото време разрешаваше шахматни задачи, за да не мисли за нищо друго.
Сега Жоан стоеше в средата на стаята.
— Затова ли игра и ти?
— Не. Нали ти казах, че това се отнася за друг човек. Аз съм спал, когато си дошла.
— Да. Спеше. Блазе ти, че можеш да спиш.
Равик се поизправи.
— Познавах и друг човек, който също бе загубил жена си. Той легна и спа две денонощия. Тъща му побесня от яд. Тя не разбираше, че човек може да върши много необичайни неща и все пак да страда. Интересно как трябва да се държи човек в такива тежки моменти! Ако ме бе намерила безумно пиян, щеше да сметнеш, че всичко е в реда на нещата. Но понеже съм играл шах и легнах да спя, значи съм жесток и безчувствен! Много просто, нали?
Чу се изведнъж трясък и звън. Жоан бе хвърлила една ваза на пода.
— Много хубаво — каза Равик. — И без това не можех да я понасям. Внимавай само да не стъпиш на някое стъкло.
Тя избута с крак парчетата и каза:
— Защо вършиш всичко това, Равик.
— Да — отвърна той. — Защо? Само за да си вдъхна смелост, Жоан. Не чувстваш ли?
Тя го погледна бързо.
— Така изглежда. Но с теб човек не може никога да е сигурен.
Пристъпи внимателно по пръснатите късчета на счупената ваза и седна на ръба на леглото му. Той можеше да види вече ясно лицето й в ранното утро. Беше изненадан, че не е уморено. От него лъхаше свежест и жизнерадост. Тя беше с леко палто, което не бе виждал досега, и с друга рокля, не тази, с която я бе видял в „Клош д’Ор“.
— Мислех, че няма вече да се върнеш, Равик — каза тя.
— Забавих се. Невъзможно беше да дойда по-скоро.
— Защо не ми писа?
— Каква полза? Тя отвърна поглед.
— По-добре би било.
— По-добре щеше да е да не бях се връщал. Но за мен не остана вече друга страна или друг град. Швейцария е много малка, а навсякъде другаде са на власт фашистите.
— Ами полицията тук…
— Полицията има и сега толкова изгледи да ме залови, колкото и по-рано. Онова беше една нещастна случайност. Няма защо да мислим за това.
Равик протегна ръка към пакета с цигари на нощната масичка. Удобна, средно голяма масичка с книги, цигари и други неща. Равик мразеше нощните масички и конзоли с плочи, имитиращи мрамор, поставяни обикновено до леглата.
— Дай една цигара и на мен.
— Искаш ли да пиеш нещо?
— Да. Но не ставай. Аз ще донеса. — Тя взе шишето и наля две чаши. Подаде му едната, взе другата и я изпи. Докато пиеше, палтото й се смъкна от раменете. Равик позна сега роклята. Същата, която й бе подарил за Антиб. Защо я бе облякла? Това беше единствената рокля, която й бе подарил. Никога не бе мислил за такива неща. И не искаше да мисли.
— Когато те видях, Равик… изведнъж… просто изумях. Наистина изумях. А когато си излезе, помислих, че никога вече няма да те видя. Всъщност това не ми дойде веднага наум. Отначало почаках да се върнеш в „Клош д’Ор“. Бях убедена, че ще се върнеш. Защо не се върна?
— Защо да се върна?
