— Как се чувствате?
— Като пияна.
— Не искате ли да повикам такси?
— Не. Ще походя.
Тя погледна мократа улица. После се усмихна.
— Някакъв страх се таи дълбоко в мен. Подхожда ли това чувство на всичко останало?
— Да. Подхожда.
— Сбогом, Равик.
— Сбогом, Кейт.
Тя постоя още един миг, като че искаше да каже нещо. След това започна да слиза предпазливо, все така стройна и гъвкава, и тръгна по улицата към виолетовата вечер и своята гибел. Не се обърна повече.
Равик влезе в болницата. Когато мина край стаята на Кейт Хегстрьом, чу музика. Изненада се, защото знаеше, че там няма още нов пациент.
Отвори предпазливо вратата и видя сестрата, коленичила пред един грамофон. Тя трепна и стана, щом го видя. Грамофонът свиреше стара плоча: „Последният валс“.
Момичето оправи роклята си.
— Мис Хегстрьом ми подари грамофона — каза тя. — Американска марка. Не може да се намери такъв в Париж. Той е единственият тук. Опитах го веднага. Сменя автоматично пет плочи.
Тя сияеше от гордост.
— Струва най-малко три хиляди франка. С петдесет и шест плочи. — И с радио. Това се казва щастие.
„Щастие — помисли Равик. — Пак щастие. В случая е грамофонът.“ Той се спря и заслуша. Цигулката литна тъжно и сантиментално от оркестъра като гълъб. Една от онези сладникави мелодии, които трогват повече от всяко ноктюрно на Шопен. Равик се огледа. Леглото бе разтребено, пружината — вдигната. Бельото бе натрупано до вратата. Прозорците бяха разтворени. Вечерта надничаше с насмешка в стаята. От Кейт Хегстрьом бе останала само слабата миризма на парфюм и заглъхващите акорди на валса.
— Не мога да занеса наведнъж всичко — каза сестрата. — Много е тежко. — Най-напред ще занеса грамофона, а след това ще се върна на два пъти за плочите. На три пъти дори. Чудесно! Човек може с тоя грамофон дори да си отвори кафене…
— Хубава идея — каза Равик. — Внимавайте да не счупите нещо.
15
Равик се пробуди много бавно. Лежа известно време в странна просъница — между съня и действителността — избледнелият и объркан сън още не го напускаше, а същевременно съзнаваше, че сънува. Беше на малка гара в Шварцвалд, недалеч от германската граница. Чуваше се шум от близък водопад. Откъм планината се носеше мирис на бор. Беше лято. Долината бе изпълнена с уханието на ливади и смола. Релсите се червенееха на залеза — като че по тях бе минал кървав влак. „Какво търся тук? — помисли Равик. — Какво търся тук, в Германия? Бях във Франция, в Париж.“ Той плуваше в мека лъчезарна вълна, която още повече го унасяше. Париж се стопи бавно пред очите му, превърна се в мъгла и изчезна. Той не беше в Париж, а в Германия. Защо ли се бе върнал там?
Пресече малкия перон. Кондукторът бе застанал до будката. Четеше „Фьолкишер Беобахтер“. Мъж на средна възраст с пълно лице и руси вежди.
— Кога заминава следващият влак? — попита Равик.
Кондукторът го погледна лениво.
— За къде ще пътувате?
Равик почувства веднага, че го облива гореща вълна от страх. Къде се намира? Кое е това селище? Коя е тази гара? Дали да каже за Фрайбург? По дяволите! Защо не знае къде е? Той огледа перона. Никакъв знак. Никаква табела. После се усмихна.
— На почивка съм.
— За къде пътувате? — повтори кондукторът.
— Просто обикалям. Слязох ей така от влака. Местността ми хареса от прозореца. Но сега вече не. Не понасям водопади. Искам да продължа.
— За къде? Трябва да знаете къде отивате.
— В други ден трябва да съм във Фрайбург. Имам още време. Обичам да пътувам без цел.
— Този влак не е за Фрайбург — каза кондукторът и го погледна.
„Каква глупост — помисли Равик. — Защо го питам? Защо съм дошъл изобщо тук?“
— Знам — каза той. — Имам достатъчно време. Има ли някъде ликьор? Истински шварцвалдски ликьор?
— В бюфета на гарата — отговори кондукторът, като продължаваше да го гледа.
Равик тръгна бавно по перона. Стъпките му отекваха по цимента под навеса на гарата. В чакалнята за първа и втора класа видя двама души. Почувства по гърба си погледите им. Няколко лястовици прехвръкнаха под навеса. Той се престори, че ги наблюдава, а с крайчеца на окото си поглеждаше кондуктора, който сгъваше един вестник. След това проследи Равик, който влезе в бюфета. Вътре миришеше на бира и нямаше никой. Когато излезе от там, забеляза кондуктора навън. Той видя Равик и влезе в чакалнята, Равик тръгна по-бързо. Веднага разбра, че му изглежда подозрителен. На ъгъла се обърна. На перона нямаше никой. Мина бързо покрай празното гише за експедиция на багажа. Заобиколи платформата, където стояха няколко гюма за мляко, промъкна се под един прозорец, зад който тракаше телеграфен апарат, и стигна до другия край на сградата. Обърна се предпазливо. След това пресече бързо ж.п. линията и хукна през цъфналата ливада към боровата гора. Пухкавите топки на глухарчетата се пръскаха при тичането му. Когато стигна до боровете, той забеляза кондуктора и двамата мъже, застанали на перона. Кондукторът сочеше към него, а двамата мъже се спуснаха да го догонят. Той подскочи и почна да си проправя път сред боровете. Игличките на клоните го бодяха по лицето. Той заобиколи и застана неподвижно, за да не го открият. Чу как мъжете се промъкват между боровете и продължават да тичат. Ослушваше се непрестанно. Понякога не чуваше нищо; тогава чакаше. После нещо изпукваше и той започваше да пълзи, за да не вдига шум. Ослушваше се, като стискаше юмруци и притаяваше дъх, изпитваше мъчително желание да скочи и да хукне — но така би се издал. Можеше да се движи само когато и другите се движат. Лежа в един гъсталак сред сини потайничета. „Хепатика трилоба — помисли си. — Хепатика трилоба, потайниче.“ Гората му се стори безкрайна. Отвсякъде се чуваха шумове. От всичките му пори избиваше пот, сякаш от тялото му валеше дъжд. Коленете му изведнъж се подкосиха, като че ставите му бяха омекнали. Той се опита да стане, но земята го поглъщаше. Сякаш бе попаднал в тресавище. Погледна надолу. Почвата беше твърда. Само краката му бяха станали меки, като каучук. Преследвачите се чуваха вече по-близо. Вървяха право към него. Опита се да се изправи, но падна отново на каучуковите си колене. Повлече крака, запълзя мъчително напред и чу, че шумоленето се приближава, после изведнъж зърна през клоните късче синьо небе; пред него се откри полянка. Разбра, че е загубен, ако не я прекоси; продължи да пълзи, обърна се и видя зад себе си ехидно усмихнатото лице на Хааке, после продължи да потъва безпомощно и беззащитно, чувствайки, че се задушава, разкъсвайки с ръце потъващите си гърди, стенейки…
Стенеше ли? Къде беше? чувстваше ръцете на гърлото си. Ръцете му бяха мокри. Гърдите — също. Мокри бяха и шията, и лицето му. Отвори очи. Не разбираше още напълно къде се намира: в тресавището сред боровата гора или другаде. И през ум не му минаваше за Париж. Луната надничаше зад тъмен кръст в един незнаен свят. Бледата й мъртва светлина сякаш плачеше безгласно на голото стоманено небе. Луната надничаше зад дървения кръст на прозореца в стаята на парижкия хотел „Интернационал“ — Равик седна в леглото. Какво беше това? Окървавен влак, от който капеше кръв, летеше с бясна скорост в лятната вечер по кървави релси — стократно повтарящ се сън за връщане в Германия, обкръжен и преследван от палачите на един кървав режим, за който убийството е закон; колко пъти бе преживявал това! Той погледна луната, която изсмукваше багрите на света със своята взета назаем светлина. Тия сънища, изпълнени с
