радиото, непрестанното дрънкане на разни лъжци и страхливци. Това объркване заради пороя от думи. Замаяни мозъци. Изложени на всякакъв демагогски натиск. Загубили вече навика да дъвчат коравия хляб на познанието. Беззъби мозъци. Глупости! Свърши се вече! Остана само отпуснатата кожа. След няколко седмици ще може отново да изселва треперещите бежанци. А може да стане и по-мек без жлъчка. Ако не умре. Хората като него умират на осемдесет години, уважавани, важни, с горди внуци. Готово. Да го изнасят.
Равик свали ръкавиците и маската. Изведоха висшия чиновник от операционната на носилка с беззвучни колела. Равик погледна след него и помисли: „Само ако знаеше, Левал, че твоята напълно законна жлъчка ми донесе, на мен, незаконно пребиваващия бежанец, няколко дни съвсем незаконен престой на Ривиерата!“
Започна да се мие. Дюран миеше бавно и методично до него ръцете си. Ръце на старец с високо кръвно налягане. Докато търкаше внимателно пръстите си, дъвчеше бавно и ритмично с долната си челюст, като че мелеше жито. Щом престана да търка ръцете си, престана и да дъвче. С подновяването на миенето дъвченето започна отново. Този път се миеше особено бавно и внимателно. „Иска да се порадва още няколко минути на двете хиляди франка“ — помисли Равик.
— Какво чакате още? — запита след малко Дюран.
— Чека.
— Ще ви изпратя парите, щом ги получа от пациента. Тоест няколко седмици след като напусне болницата.
Дюран започна да бърше ръцете си. След това взе стъкло одеколон „Д’Орсе“ и ги обтри.
— Предполагам, че имате толкова доверие в мен, нали?
„Мошеник — помисли Равик. — Иска още да ме унижи“.
— Казахте, че пациентът ви е приятел и ще ви плати само разноските.
— Да — отговори разсеяно Дюран.
— Е добре, разноските възлизат само на няколко франка за материали и сестрите. Болницата е ваша. Останалото ще бъде не повече от стотина франка, които можете да приспаднете и да ми ги дадете по-късно, когато ги получите.
— Разноските, доктор Равик — заяви Дюран, като се изправи, — са, за съжаление, много по-големи, отколкото предполагах. Вашите две хиляди франка са част от тях. Така че аз ще трябва да взема и тях от пациента. — Той помириса ръцете си. — Виждате ли…
Той се усмихна. Пожълтелите му зъби изпъкваха още повече на снежнобялата брада. „Като че някой е уринирал в снега — помисли Равик. — Ще плати все пак. Вебер ще ми даде парите при това положение. Няма да му направя удоволствие на тоя стар козел да го моля повече.“
— Добре — каза. — Щом плащането ви затруднява толкова много, ще ми дадете парите по-късно.
— Не ме затруднява. При все че искането ви бе изненада за мен. Но постъпвам така, за да има ред.
— Добре, нека има ред. Все едно е.
— Съвсем не е все едно.
— Ефектът е един и същ — каза Равик. — А сега извинете. Искам да пийна нещо. Сбогом.
— Сбогом — отвърна изненадано Дюран.
— Защо не дойдете с мен, Равик? — усмихна се Кейт Хегстрьом.
Тя бе застанала пред него стройна, самоуверена, с дълги крака и с ръце в джобовете на палтото си, — Форзицията трябва да е цъфнала вече във Фиезоле. Жълт пламък край градинската стена. Камина. Книги. Покой.
Един камион мина с трясък по улицата. Стъклата на картината в малката болнична гостна иззвънтяха. Бяха снимки на Шартрската катедрала.
— Спокойствието на нощта. Далече от всичко — каза Кейт Хегстрьом. — Не обичате ли тия неща?.
— Обичам ги. Но не ми е сега до тях.
— Защо?
— Спокойствието е приятно само когато човек сам е спокоен.
— Аз не съм спокойна.
— Но знаете какво искате. А то е почти все едно.
— Вие не знаете ли какво искате?
— Не искам нищо.
Кейт Хегстрьом закопча бавно палтото си.
— Какво значи това, Равик? Щастие или отчаяние?
— И двете навярно — усмихна се нетърпеливо той. — И двете, както винаги. Човек не трябва много да мисли.
— А какво да прави?
— Да се радва на живота.
Тя го погледна.
— За това не е нужен друг човек.
— За това винаги е нужен друг човек.
Той замълча и помисли: „Какво приказвам? Празни приказки! Гузна съвест! Попски брътвежи.“
— Но не и за дребното щастие, за което говорехме неотдавна — продължи той. — То цъфти навред като виолетки край опожарени къщи. Човек, който не очаква нищо, не може да се разочарова… Това е вече добра основа. Всичко, което после идва, е подарено.
— Нищо подобно — възрази Кейт Хегстрьом. — Така изглежда само когато човек е болен и размишлява предпазливо. Но не и когато започне да се движи. Тогава забравяш това щастие и мечтаеш нещо повече.
Лъч светлина падна косо през прозореца и освети лицето й. Очите й останаха в сянка, само устните й цъфнаха.
— Познавате ли някой лекар във Флоренция? — попита Равик.
— Не. Нужен ли ми е?
— Винаги може да се появи нещо. Ще бъда по-спокоен, ако знам, че там имате лекар.
— Аз се чувствам отлично. И ще се върна, ако ми се случи нещо.
— Разбира се. Казвам ви това само като предпазна мярка. Във Флоренция има много добър лекар. Професор Фиола. Ще запомните ли? Фиола.
— Ще го забравя. Това няма никакво значение, Равик.
— Аз ще му пиша. Ще се погрижи за вас.
— Но защо? Нищо ми няма.
— Професионална предпазливост, Кейт. Нищо повече. Ще му пиша да ви се обади.
— Щом като настоявате. — Тя си взе чантата. — Сбогом, Равик. Заминавам. От Флоренция ще отпътувам може би направо за Кан, а оттам за Ню Йорк с „Конт ди Савоя“. Ако дойдете някога в Америка, ще намерите една жена, настанена във вила със съпруг, деца, коне и кучета. Аз оставям тук тая Кейт Хегстрьом, която познавахте. Тя е погребана в „Шехеразада“. Пийте от време на време за нея, когато отивате там.
— Добре. Водка.
— Да. Водка. — Тя стоеше неспокойна в тъмната стая. Светлият лъч падаше сега зад нея върху една от снимките на Шартр. Върху главния олтар с кръста. — Странно — каза тя. — Би трябвало да съм щастлива, а не съм.
— Така е прието при всяко сбогуване, Кейт. Дори и при сбогуване с отчаянието.
Тя продължаваше да стои колебливо пред него, изпълнена с лека жизненост, решителна и малко тъжна.
— Най-простото нещо при сбогуване е да се тръгне — каза Равик. — Хайде, ще изляза с вас.
— Добре.
Въздухът беше мек и влажен. Небето бе надвиснало ниско над покривите.
— Ще ви повикам такси, Кейт.
— Не, ще отида до ъгъла. Там ще си намеря. За пръв път излизам.
