— Слушай, Равик. Ако ти е писано да срещнеш тоя човек, ще го срещнеш, ако не — може да го чакаш и с години. Разбираш какво искам да кажа, нали. Отваряй си очите на четири. И бъди винаги готов. Но иначе продължавай да си живееш, сякаш си се заблудил. Това е единственото разумно поведение. Иначе ще се погубиш. И на мен това ми е идвало до главата. Преди двадесетина години. Постоянно мислех, че виждам един от убийците на баща си. Халюцинации! — Той изпи чашата си. — Проклети халюцинации! Ела сега с мен. Трябва да похапнем някъде.
— Иди да ядеш, Борис. Аз ще дойда по-късно.
— Още ли възнамеряваш да стоиш тук?
— Още малко. После ще отида в хотела. Имам малко работа там.
Морозов го погледна. Знаеше каква работа има Равик в хотела. Знаеше, че не може да стори нищо. Това беше негова лична работа.
— Добре. Аз ще отида в „Мер Мари“. А по-късно у Бублишки. Потърси ме по телефона или ела. — Той вдигна гъстите си вежди. — И не рискувай. Не се прави на герой, без да има нужда. А може и на глупак. Стреляй само ако си сигурен, че ще можеш да избягаш. Това не е детска игра, нито гангстерски филм.
— Знам, Борис. Не се тревожи.
Равик отиде в хотел „Интернационал“ и излезе почти веднага. Мина край хотел „Милано“. Погледна часовника си. Беше осем и половина. Можеше все още да намери Жоан в къщи.
Тя се запъти изненадана към него.
— Равик — ти?
— Да…
— Знаеш ли, че отдавна не си идвал тук? От деня, когато ме изведе.
— Вярно е, Жоан — усмихна се разсеяно той. — Ние водим странен живот.
— Да. Като къртици. Прилепи. Или бухали. Търсим се само когато стане тъмно.
Тя ходеше из стаята с големи, плавни стъпки. Беше в тъмносин халат, скроен съвсем като мъжки и пристегнат с колан през кръста. На леглото бе сложена черната рокля, с която отиваше вечер в „Шехеразада“. Беше красива и безкрайно далечна.
— Няма ли да излизаш вече, Жоан?
— Имам още половин час. Това е най-приятното ми време. Часът преди излизане. Ти виждаш какво имам в този момент. Кафе. И много свободно време. А сега дойде и ти. Имам и калвадос.
Донесе шишето. Той го взе и го сложи, както е затворено, на масата. После улови ръцете й и каза:
— Жоан…
Очите й се замъглиха. Приближи се до него.
— Кажи ми бързо какво има…
— Защо? Какво трябва да има?
— Нещо има. Винаги има нещо, когато си в такова настроение. Затова ли дойде?
Той почувства, че ръцете й се опитват да се освободят. Но тя не помръдна от мястото. И ръцете й дори не помръднаха. И все пак в тях имаше сякаш нещо, което се опитваше да се освободи от него.
— Не може да дойдеш тази нощ, Жоан. Тази — не, а може би и утре и още няколко дни.
— В болницата ли трябва да останеш?
— Не. Нещо друго. Не мога да ти го кажа. То няма нищо общо нито с теб, нито с мен.
Тя постоя известно време неподвижна. После каза:
— Добре.
— Разбираш ли?
— Не. Но щом така казваш.
— Сърдиш ли ми се?
Тя го погледна:
— Господи, Равик! Как мога да ти се сърдя?
Той вдигна глава. Някаква ръка сякаш притисна тежко сърцето му. Жоан бе казала това, без да мисли, но нито една нейна постъпка не можеше да го трогне. Той не обръщаше внимание на това, което му шепнеше нощем: забравяше го, когато утрото протегнеше сивата си ръка иззад прозореца. Знаеше, че и тя по същия начин чувства очарованието на часовете, в които се бе сгушила до него, затова схващаше думите й за опиянение или моментно признание, но не и нещо повече. Дори сега успя да види нещо повече — като летец, който внезапно съзира зелената, кафява и обляна в слънце земя през разкъсаните облаци, където светлината си играе на криеница. Зад очарованието видя преданост, зад опиянението — чувства, зад потока от думи — простичко доверие. Бе очаквал подозрение, разпитване, неразбиране — но не и това. Откровението идва винаги от дребни, а не от значителни неща. Значителните неща са свързани винаги с драматични жестове и изкушението да излъжеш.
Стая. Хотелска стая. Няколко куфара, легло, светлина, тъмната самота на нощта и миналото зад прозореца — а тук едно светло лице със сиви очи, високи вежди и дръзко вчесана назад коса — живот, гъвкав живот, обърнат право към него като слънчоглед към слънцето, застанал в мълчаливо очакване и безгласен взор: „Вземи ме! Нека да остана при тебе!“ Не бе ли казал той преди доста време, че ще я остави?
— Лека нощ, Жоан — каза той, като стана.
— Лека нощ, Равик.
Той седна пред кафене „Фуке“. На същата маса, където бе седял преди малко. Седя там дълго, потънал в мрака на миналото, където светеше само една слаба искрица: надежда за мъст.
Арестували го бяха през август 1933 година. Той бе крил две седмици в къщи двама свои приятели, търсени от Гестапо, а след това им бе помогнал да избягат. Единият от тях му бе спасил живота през 1917 г. при Биксхууте, Фландрия, — под силния картечен огън бе го отнесъл зад фронтовата линия, където той на ничия земя лежеше ранен и бавно губеше кръвта си. Другият бе писател-евреин, негов стар приятел. Задържаха го; искаха да узнаят къде са избягали двамата, какви книжа имат и кой ще им оказва помощ по пътя. Следствието се водеше от Хааке. След първия припадък той се опита да застреля Хааке със собствения му револвер или да го пребие. Втурна се в шумната, червена тъмнина. Безнадежден опит да се изправиш срещу четирима силни, въоръжени мъже. След безумната болка в продължение на три дни в бавно възвръщащото се съзнание на Равик се появяваше студеното, усмихнато лице на Хааке. Три дни — все едни и същи въпроси, все същото смазано тяло, почти неспособно да издържа на повече страдания. След това, на третия ден следобед, въведоха Сибил. Тя не знаеше нищо. Показаха й го, за да изтръгнат признание. Тя беше красиво, обичащо разкоша създание, водило безгрижен, повърхностен живот, Равик очакваше, че ще започне да пищи и не ще издържи. Но гледката не я сломи. Тя се нахвърли върху палачите с обидни думи с пълното съзнание за опасността, на която се излага. Хааке престана да се усмихва. Прекрати веднага разпита. На другия ден обясни на Равик какво очаква Сибил в женския концентрационен лагер, ако той не признае. Равик не отговори. Хааке му каза какво ще се случи с нея преди това. Равик не направи никакви признания, защото нямаше какво да признава. Опита се да убеди Хааке, че тази жена не може нищо да знае. Каза му, че я познава съвсем бегло. Че тя за него е нещо като хубава картина. Че никога не би могъл нищо да й довери. Всичко това беше напълно вярно. Но Хааке само се усмихваше. След три дни Сибил бе мъртва. Бе се обесила в женския концентрационен лагер. На следващия ден върнаха единия беглец. Писателя. Когато го видя, Равик не можа да го познае дори по гласа. Не мина седмица и той умря при разпит, воден от Хааке. След това Равик бе изпратен в концентрационен лагер. После дойде болницата и бягството от нея…
Сребристата луна сияеше над Триумфалната арка. Уличните лампи по „Шан-з-Елизе“ се люшкаха на вятъра. Силната светлина се отразяваше в чашите по масата. „Невероятно — помисли си Равик, — чашите, луната, улицата, нощта и часът, който ме докосва със своя едновременно чужд и близък полъх, като че съм го изживял и по-рано, в друг живот, на друга планета… Невероятно — тези спомени за минали, потънали години, едновременно живи и мъртви, святкащи сега само от време на време в мозъка ми и вкаменени в очакване… Невероятно, как може нещо там да кръжи безспирно в мрака на жилите ми с температура 37,6°, с леко солен вкус, четири литра тайни, и пак на път към нервните клетки, към невидимия склад на нищото, наречен памет. Изплуват годините, изгряват една след друга като звезди, едни — светли, други — кървави
