— Маду. Жоан Маду — добави той. — Но предполагам, че това не е истинското й име. Трябва да е псевдоним.
— Защо пък псевдоним?
— Записала се е като артистка. Пък и името звучи артистично, нали?
— Не знам. Познавах някога един артист, който се казваше Густав Шмид. Истинското му име беше Александер Мария граф фон Замбона. Густав Шмид му беше псевдоним. Съвсем не звучи артистично, нали? Съдържателят не искаше да се признае победен.
— Какво ли не става днес — заяви философски той.
— Не стават толкова много неща. Ако проследите историята, ще видите, че живеем в сравнително спокойни времена.
— Благодаря за такова спокойствие.
— И аз също. Но човек трябва да се утеши с каквото може. Номер двадесет и седем ли казахте?
— Да, господине.
Равик почука. Никакъв отговор. Той почука повторно и чу неясен глас. Когато отвори, видя жената. Тя седеше на леглото до стената. Беше облечена в тъмносиния костюм, в който я бе видял за пръв път. Не би изглеждала така изоставена, ако се бе излегнала небрежно по пеньоар. Но така облечена, макар че не очакваше никого и нищо, а просто по навик, който нямаше сега никакъв смисъл, беше някак си трогателна за Равик. Той бе свикнал с подобна гледка — виждал бе стотици емигранти, които седяха по същия начин безпомощни в чуждата страна. Седяха, сякаш се намират на островче несигурен живот, без да знаят къде да отидат и само навикът ги крепеше.
Той затвори вратата.
— Надявам се, че не ви безпокоя — каза той и веднага почувства колко безсмислени са тия думи. Какво би могло да безпокои тая жена? Нищо не можеше да я разтревожи вече. — Успяхте ли да уредите всичко — продължи той, като остави шапката си на стола.
— Да. Нямаше много неща за уреждане.
— Имахте ли някакви неприятности?
— Не.
Равик седна на единственото кресло в стаята. Пружините изскърцаха и той усети, че едната е счупена.
— Ще излизате ли? — попита после.
— Да. Малко по-късно. Така, без определена цел. Само за да изляза. Какво друго мога да направя?
— Нищо наистина. Така е най-добре — от първите дни. Имате ли познати в Париж?
— Не.
— Никого ли не познавате?
Жената повдигна отегчено глава.
— Никого, с изключение на вас, съдържателя, келнера и камериерката. — Тя се усмихна мрачно. — Не са много, нали?
— Не. А господин… — Равик се опита да си припомни името на покойника. Забравил го бе.
— Не — каза жената. — Рашински нямаше приятели тук или поне аз никога не съм ги виждала. Той се разболя веднага след пристигането ни.
Равик не възнамеряваше да остане дълго. Но като видя в какво положение е жената, промени решението си и запита:
— Вечеряли ли сте?
— Не. Но не съм и гладна.
— Яли ли сте изобщо днес?
— Да. На обед. През деня е по-леко. Вечер…
Равик се огледа. От малката гола стая лъхаше безнадеждност и студенина.
— Трябва да излезете от тази дупка — каза той. — Елате. Ще отидем да хапнем.
Той очакваше, че жената ще възрази. Изглеждаше потънала в безразличие, от което не може да я изтръгне. Но тя стана веднага и потърси шлифера си.
— Не може така — каза Равик. — Палтото ви е много тънко. Нямате ли нещо по-топло? Навън е студено.
— Преди малко валеше…
— Още вали, но е и студено. Не можете ли да облечете нещо под шлифера? Сако или поне пуловер?.
— Имам пуловер.
Тя отвори по-големия куфар. Равик забеляза, че не бе извадила почти нищо. Взе от куфара един черен пуловер, свали жакета си и го облече. Имаше високи, хубави рамене. След това взе баретата и облече жакета и шлифера.
— Добре ли е така?
— Много по-добре.
Слязоха по стълбата. Съдържателят го нямаше вече. До дъската с ключовете седеше портиерът. Той подреждаше писма и целият миришеше на чесън. Една пъстра котка седеше неподвижно до него и го наблюдаваше. — Все още ли не ви се яде нищо? — запита Равик, когато излязоха от хотела.
— Не знам. Може да хапна нещо малко.
Равик махна на едно такси.
— Добре. Ще отидем тогава в „Бел Орор“. Там човек не е необходимо да вечеря.
В „Бел Орор“ нямаше много посетители. Беше вече късно. Намериха маса в малката горна зала с ниския таван. Освен тях тук имаше само една двойка, която седеше до прозореца и ядеше сирене, и един самотен слаб мъж пред цяла планина от стриди. Келнерът дойде, огледа критично кариращата покривка и реши да я смени.
— Две студени водки — поръча Равик. — Ще пийнем и ще хапнем нещо — обърна се той към жената. — Мисля, че така ще е най-добре за вас. Този ресторант е прочут със своите ордьоври. Друго почти не сервират. Всъщност никой и не търси друго. Ордьоврите са разнообразни — топли и студени и много вкусни. Ще ги опитаме.
Келнерът донесе водката и извади бележника си.
— Една кана розе — каза Равик. — Имате ли анжу?
— Една кана анжу, розе. Разбира се, господине.
— Хубаво. Една голяма кана, лед и ордьовър.
Келнерът си отиде. Пред вратата той почти се сблъска в една жена с червена шапка с пера, която се изкачваше тичешком по стълбите. Тя го бутна настрана и се приближи към слабия мъж със стридите.
— Алберт! — извика тя. — Свиня такава…
— Шт — каза Алберт и се огледа.
— Никакво шт! — Жената сложи на масата мокрия си чадър и седна решително. Алберт не изглеждаше изненадан.
— Мила — заговори й той шепнешком.
— Да пием — предложи Равик, като се усмихна и вдигна чашата си. — Наздраве.
— Наздраве — отвърна Жоан Маду и отпи. Докараха количката с ордьоврите.
— Какво искате? — каза Равик, обръщайки се към Жоан. — Струва ми се, че ще е най-добре аз да ви избера.
Той напълни чинията и й я подаде.
— Ако не ви харесват, не ги изяждайте. Ще донесат и друго. Това е само началото.
След това напълни една чиния и за себе си и започна да яде, без да й обръща внимание. Изведнъж усети, че и тя яде. Той изчисти една лангуста и й я подаде.
— Опитайте. А сега малко домашен пастет. С препечен бял хляб. Така, не е лошо. И малко вино. Леко, тръпчиво и студено.
— Много се грижите за мене — каза жената.
— Да, като оберкелнер — засмя се Равик.
