— Послушни войнишки души — изсмя се Равик. — Прост ум и сложни представи за чест. Това усложнява твърде много живота, особено ако човек е пиян.
— Познато явление. Но ето че идва още един. Стана вече цяло шествие. Кой ли ще бъде този път? Самият Франко?
Беше Наваро Той се спря на две крачки от масата и се обърна към Морозов:
— Полковник Гомес съжалява, че не може да ви покани на дуел. Той напуска тази нощ Париж. Освен това мисията му е толкова важна, че не би могъл да се изложи на неприятности с полицията. — След това се обърна към Равик — Полковник Гомес ви дължи хонорар за прегледа.
Той хвърли една сгъната петфранкова банкнота на масата и се приготви да тръгне.
— Една минута — каза Морозов. Кларис току-що бе застанала с подноса. Той взе чашата калвадос, погледна я, поклати глава и я остави. След това взе една от чашите с вода от таблата и я плисна в лицето на Наваро. — За да изтрезнеете — заяви спокойно той. — И помнете за в бъдеще, че пари не се хвърлят. Изчезвайте сега, средновековни глупако!
Наваро стоеше недоумяващ. Изтри лицето си. Приближиха се и другите испанци. Бяха четирима. Морозов бавно стана. Беше с цяла глава по-висок от тях. Равик продължаваше да седи. Той погледна Гомес и каза:
— Не ставайте за смях. Всички сте пияни. Нямате никакви шансове. Само след няколко минути ще лежите на пода с изпотрошени кокали. А дори и да бяхте трезви, пак нямаше да успеете. — Той стана, сграбчи Наваро за лактите, вдигна го във въздуха, превъртя го и го сложи така близо до Гомес, че последният трябваше да отстъпи. — Оставете ни сега на мира. Не сме ви канили да ни досаждате. — Той взе петфранковата банкнота от масата и я сложи на подноса. — За вас, Кларис, от господата.
— За пръв път получавам нещо от тях… — заяви Кларис. — Благодаря.
Гомес каза нещо на испански. Петимата се обърнаха кръгом и се върнаха на масата си.
— Жалко — продължи Морозов. — С удоволствие бих понатупал тези приятелчета. Но за съжаление не мога да го направя заради тебе, нелегалния. Не съжаляваш ли понякога, че не можеш да го направиш?
— За тия не. Други бих желал да сложа на мястото.
От масата в ъгъла се дочу испанска реч. Петимата приятели станаха. Чу се трикратно „Вива!“. Чашите бяха оставени шумно на масата. След това групата напусна войнствено залата.
— За малко щях да го залея с хубавия калвадос — Морозов взе чашата и я изпи. — И такива хора управляват сега Европа. Дали и ние сме били някога толкова глупави?
— Да — каза Равик.
Играха почти цял час. След това Морозов вдигна глава.
— Шарл е дошъл — каза той. — Май че ви търси. Пиколото тръгна към тях. Държеше в ръка малко пакетче.
— Оставено е за вас — каза то на Равик.
— За мене ли?
Равик разгледа пакетчето. Беше малко, увито в бяла хартия и завързано с канап. Без надпис.
— Не чакам никакви пакетчета. Трябва да е грешка.
Кой го донесе?
— Една жена… една дама… — смънка момчето.
— Жена или дама? — попита Морозов.
— Нещо… нещо средно между двете.
— Много си проницателен — засмя се Морозов.
— Пакетчето не е надписано. Тя ли каза, че е за мене?
— Не каза точно така. Не каза името ви. А само, че този пакет е за доктора, който живее тук. Вие… познавате дамата.
— Тя ли каза това?
— Не. — Момчето се позапъна, — Тя беше при вас миналата нощ.
— При мен идват от време на време дами, Шарл — каза Равик. — Но ти трябва да знаеш, че най- голямата добродетел на служителя в един хотел е дискретността. Дрънкането е само за господата от висшето общество.
— Хайде, отвори пакета, Равик — каза Морозов. — Дори да не е за теб. Вършили сме и по-лоши неща в жалкия си живот.
Равик се засмя и го отвори. Извади оттам малък предмет — дървената Мадона, която бе видял в стаята на жената… Той се опита да си припомни името й… Мадлен… Мад… Забравил го бе. Нещо подобно беше. Разгледа хартията; на нея нямаше никаква бележка.
— Добре — каза той на момчето. — Вярно, за мене е.
След това остави Мадоната на масата. Тя странно контрастираше с пешките.
— Рускиня ли е тая жена? — запита Морозов.
— Не. Отначало и аз мислех, че е.
Равик забеляза, че следите от червилото върху Мадоната са изтрити.
— За какво ми е това?
— Прибери я някъде. Все ще намериш къде. На тоя свят има място за всичко. Само не и за хората.
— Трябва да са погребали вече мъжа…
— От нея ли е?
— Да.
— Не си ли я виждал оттогава?
— Не.
— Странно — каза Морозов, — винаги мислим, че сме направили услуга, а обикновено бягаме в най- тежкия момент.
— Аз не съм благотворително дружество, Борис. Срещал съм и по-тежки случаи, без да помогна. Защо да й е по-тежко сега?
— Защото е останала сама. Мъжът е бил досега с нея, макар и мъртъв. Бил е сред нас, на този свят.
Сега е под земята… Изчезнал… Няма го вече. Това — каза Морозов, като посочи Мадоната — не е благодарност. А вик за помощ.
— Аз спах с нея, без да съзнавам станалото. И искам да забравя това.
— Глупости! Това е без значение, щом не се намесва любовта. Познавах една жена, която казваше, че й е по-леко да се отдаде на някой мъж, отколкото да му заговори на име. — Морозов се наведе. Голямата му плешива глава лъсна на светлината. — Ще ти кажа нещо, Равик. Трябва да се държим човешки с хората, ако можем и докато можем, защото все ще ни се наложи да извършим през бъдещия си живот някое тъй наречено престъпление. Поне на мен. А вероятно и на теб.
— Да.
Морозов облегна ръка на саксията с палмата. Тя леко се разклати.
— Да живееш, значи да вземаш от другите. Ние постоянно се ядем помежду си, затова не трябва да се отказваме сами от редките искрици доброта. Те ни дават сили в този тежък живот.
— Добре. Ще отида да я видя утре.
— Чудесно — каза Морозов. — Това имах предвид. А сега да оставим приказките много. Кой ще вземе белите?
5
Съдържателят позна веднага Равик.
— Дамата е в стаята си — каза той.
— Можете ли да й съобщите, че я чакам тук?
— В стаята й няма телефон. Можете да се качите.
— В коя стая?
— Номер 27.
— Забравих й името. Как се казваше? Съдържателят ни най-малко не се изненада.
