— Кафе, ако има още.
— Разбира се. — Вебер сложи кафеничето на масата и го включи в контакта. След това се обърна към Равик; — Можете ли да ме заместите днес следобед в „Озирис“?
— Разбира се.
— Нямате ли нищо против?
— Абсолютно нищо. Нямам други планове.
— Прекрасно. Няма защо да идвам тогава в града, само за да отида там. Ще мога да поработя в градината си. Бих помолил Фошон, но той е в почивка.
— Би било безсмислено — каза Равик. — Често съм вършил това.
— Вярно е. И все пак…
— Днес не съществува вече „все пак“, поне за мене.
— Да. Цяла идиотщина е, че на такъв способен хирург като вас не се разрешава да работи официално тук и че сте принуден да се криете.
— Но, Вебер, това е стара история. Такава е съдбата на всички лекари, избягали от Германия.
— Все едно! Смешно е! Вие вършите най-трудните операции на Дюран, а той се прославя с тях.
— По-добре, отколкото ако ги правеше сам.
— Не се чувам какво говоря — изсмя се Вебер. — Вие правите и моите операции. Но аз поне съм гинеколог, а не хирург…
Кафеварката почна да свири. Вебер я изключи от контакта. След това взе чаши от едно шкафче и наля кафето.
— Едно нещо не мога да разбера, Равик — каза той. — Защо продължавате да живеете в тази съборетина „Интернационал“? Защо не си наемете един нов апартамент около Булонската гора? Лесно ще си намерите евтини мебели. Така поне ще знаете, че имате нещо.
— Да — каза Равик. — Тогава ще знам, че имам нещо.
— Защо не го направите?
Равик отпи една глътка кафе. Беше горчиво и много силно.
— Вебер — каза той, — вие сте великолепен пример за болестта на нашето време. Първо ме съжалявате, че работя незаконно тук, после ме питате защо не си наема жилище…
— Какво общо има едното с другото?
Равик се усмихна търпеливо.
— Ако наема жилище, трябва да подам адресна карта. А за това са ми необходими паспорт и виза.
— Правилно. Не се сетих за това. А в хотела?
— И там също. Но, слава Богу, в Париж има хотели, които не спазват особено строго наредбите за адресната регистрация. — Равик наля в кафето си малко коняк. — Един от тия хотели е и „Интернационал“. Затова именно живея там. Не знам как се оправя съдържателната, но трябва да има добри връзки. Полицията или не знае нищо, или е подкупена. Във всеки случай отдавна живея там, необезпокояван от никого.
— Равик — започна Вебер, като се облегна, — аз не знаех това. Мислех само, че нямате право да работите тук. Дяволска ситуация.
— Истински рай в сравнение с концентрационните лагери в Германия.
— Ами полицията? Ако все пак дойде някой ден?
— Ако ни пипнат, прекарваме няколко седмици в затвора, а след това ни екстрадират. Обикновено в Швейцария. При повторно нарушение — шест месеца затвор.
— Какво?
— Шест месеца — каза Равик.
— Нима е възможно? Та това е нечовешко! — възкликна Вебер и го погледна с недоумение.
— И аз мислех така, преди да ми дойде до главата.
— Как така до главата? Нима и това сте изпитали?
— Не веднъж, а три пъти. Както и стотици други. Още в началото — когато не разбирах нищо и разчитах на така наречената човечност. Преди да отида в Испания — където не ми трябваше паспорт и където ме научиха за втори път какво значи човечност. Не друг, а немските и италианските летци! Когато по-късно се върнах във Франция, естествено вече знаех как стоят нещата.
Вебер стана.
— Но, за бога — възкликна той и започна да пресмята наум, — та вие сте лежали за нищо в затвора повече от година.
— Не чак толкова. Само два месеца.
— Как така? Нали казахте, че при повторно нарушение наказанието е шест месеца?
— Няма повторни нарушения, когато си опитен — отвърна усмихнат Равик. — Изгонват те под едно име, а ти се връщаш под друго. И то по възможност през друг граничен пункт. Така не могат да те хванат. Понеже нямаш никакви документи, измамата може да се докаже само ако някой лично те познае. А това се случва много рядко. Равик е третото ми име. Използувам го почти две години и не съм имал неприятности. Изглежда, че ми носи щастие. Започва все повече да ми харесва. Почти забравих вече истинското си име.
Вебер поклати глава.
— И всичко това само защото не сте националсоциалист?
— Естествено. Документите на националсоциалистите са изрядни. С всички необходими визи.
— В какъв свят живеем! А правителството не предприема нищо.
— Правителството има на главата си няколко милиона безработни. Освен това не само във Франция е така. Навсякъде е същото. — Равик стана. — Сбогом, Вебер. Ще дойда да видя пак девойката след два часа. Ще мина и през нощта.
Вебер го изпрати до вратата.
— Слушайте, Равик, елате някога у нас на вечеря.
— Непременно ще дойда. — Равик знаеше, че няма да отиде — в най-скоро време. Сбогом, Вебер.
— Сбогом, Равик. Елате наистина.
Равик влезе в най-близкото бистро. Седна до един прозорец, за да може да гледа навън. Той обичаше да стои така, без да мисли, и да гледа минувачите. Париж е град, дето най-добре може да прекараш времето си без работа.
Келнерът изтри масата и зачака.
— Едно перно — каза Равик.
— С вода ли, господине?
— Не, почакайте. — Равик размисли, — Не перно.
Трябваше да оправи вкуса си. Нещо му горчеше в устата. Сладникавият анасон не беше достатъчно силен за тая цел.
— Донеси ми калвадос — каза той на келнера. — Един голям калвадос.
— Да, господине.
Поканата на Вебер. Едва уловимото състрадание да удостоиш някого с вечеря в домашна обстановка. Французите рядко канят чужденци у дома си; предпочитат да ги водят на ресторант. Той не бе ходил досега у Вебер. Поканата беше добронамерена и все пак неприятна. Човек може да се защити по-лесно от обидите, отколкото от състраданието.
Той отпи глътка ябълкова ракия. Защо бе обяснил на Вебер причините, поради които живее в „Интернационал“? Не беше необходимо. Вебер знаеше колкото трябва. Знаеше, че Равик няма право да оперира и това беше достатъчно. Негова работа си беше, че е съгласен въпреки това да му дава да оперира. По този начин той печелеше и можеше да се справя с операции, които сам не смее да направи. Никой не знаеше това освен самия него и сестрата; а тя мълчеше. Същото беше и с Дюран. Само че церемонията се спазваше по-стриктно. При всяка операция той оставаше при пациента, докато упойката започне да действа. Тогава влизаше Равик, за да направи операцията, за която Дюран бе твърде стар и неспособен. След пробуждането пациентът виждаше до леглото си гордия хирург Дюран. Равик виждаше само покрития пациент; познаваше само тясната, намазана с йод оголена за операцията част на тялото. Много често не знаеше дори кого оперира. Дюран му даваше диагнозата и той започваше да реже. Той плащаше на Равик