искаше да си одере кожата.
— По дяволите — промълви той.
Сестрата го погледна възмутено. Вебер вдигна глава.
— Успокойте се, сестра Йожени. Всички хирурзи ругаят. Особено ако нещо не е в ред. Трябва да свикнете с това.
Сестрата хвърли шепа инструменти в кипящата вода.
— Професор Перие никога не ругаеше — отвърна обидено тя. — И въпреки това спаси толкова хора.
— Професор Перие беше специалист по мозъчни операции. Това е тънка работа, Йожени. А ние режем коремите на хората. Нещо съвсем друго. — Вебер затвори дневника и стана. — Вие направихте всичко възможно, Равик. Какво сме виновни, като има толкова шарлатани?
— О, понякога може! — Равик изтри ръцете си и запали цигара. Сестрата отвори с мълчаливо неодобрение прозореца.
— Браво, Йожени! — похвали я Вебер. — Винаги според правилника.
— Чувствам се отговорна. Не искам да ме изгонят.
— Много мило, Йожени. Във вас ми е надеждата.
— Но има и такива, които не се съобразяват с нищо. Нищо не ги интересува.
— Това се отнася за вас, Равик — засмя се Вебер. — Най-добре ще е да се махнем. Йожени е винаги нападателно настроена сутрин. Освен това няма какво да правим тук.
Равик се обърна и погледна престараващата се сестра. Тя отвърна без страх на погледа му. Очилата със стоманени рамки придаваха на студеното й лице още по-недостъпен израз. И тя беше човешко същество като него, но му се стори по-чужда от дърво.
— Извинете, сестро — каза той, — права сте.
Под бялата светлина на масата лежеше нещо, което преди няколко часа е било надежда, дихание, мъка и трептящ живот. Сега беше само един безчувствен труп, а човешкият автомат, наречен сестра Йожени, горд, че не е извършила никога погрешна стъпка, го покри и изкара от залата. „Има създания, които живеят вечно — помисли Равик, — животът не обича тия дървени души, затова ги забравя и ги оставя да си живеят.“
— Достатъчно, сестро — каза Вебер. — Сега идете да спите.
— Довиждане, доктор Вебер. Благодаря.
— Довиждане — каза Равик. — Извинете ме за ругатните.
— Сбогом — отговори кисело Йожени.
— Железен характер! — усмихна се Вебер.
Навън настъпваше мрачен ден. Камиони за смет дрънкаха по улиците. Вебер вдигна яката си.
— Отвратително време. Да ви отведа ли, Равик?
— Не, благодаря, предпочитам да повървя.
— В това време? Мога да ви оставя у дома. Не е далеко от моя път.
— Благодаря, Вебер — отвърна Равик, като поклати отрицателно глава.
Вебер го погледна изпитателно.
— Странно, че все още се разстройвате, когато някой пациент ви умре. Не оперирате ли от петнадесет години вече? Би трябвало да сте свикнали досега.
— Свикнал съм. И не съм разстроен.
Едрият и тежък Вебер застана пред Равик. Кръглото му лице лъщеше като ябълка. Черните подстригани мустаци блестяха, измокрени от дъжда. До тротоара стоеше един „Буик“ и също блестеше. С него Вебер щеше да се прибере лесно и бързо у дома — розова куклена къща в предградията на града, със спретната, лъчезарна жена, две спретнати лъчезарни деца и уреден и безоблачен живот. Как може да му обясни човек задъхващото напрежение, когато ножът започва първия прорез и тясната червена ивичка следва лекото натисване; когато тялото се разкрива като многокатна завеса; когато се разголват органи, невидели никога досега светлина; когато човек като ловец тича по следата в джунглата и се озовава най-после пред огромния звяр — смъртта, скрит в разрушените органи, в тумори, в разкъсвания; когато започва най-после борбата, безумната и мълчалива борба, в която човек може да използува само едно тънко ножче, игла и сигурна ръка; как може да се обясни какво значи да почувстваш внезапно, че някаква тъмна сянка се спуска над ослепителната белота, прониква в целеустремената тя душа като жесток присмех, който притъпява ножа, пречупва иглата, свива ръката; когато невидимият, загадъчно туптящ живот угасва под безпомощната ръка, отнесен в призрачния вихър, който човек не може да достигне или задържи; когато лицето, което преди миг само е дишало и имало име, се превръща във вдървена, безименна маска: как може да се обясни тази безсмислена и безпомощна съпротива — и какво ли има да се обяснява?
Равик запали нова цигара и каза:
— А беше на двадесет и една години.
Вебер изтри с кърпичката си лъскавите капки от мустаците си.
— Вие оперирахте прекрасно. Аз не бих могъл да направя това. Не е ваша вината, че не успяхте да спасите човек, погубен от някой шарлатанин. Какво би станало с нас, ако мислим другояче?
— Да — каза Равик. — Какво би станало с нас?
Вебер прибра кърпичката си.
— След всичко, което сте преживели, би трябвало да сте вече достатъчно закоравял.
— Човек не може никога напълно да закоравее — каза Равик, като го погледна с едва уловима насмешка, — но свиква с много неща.
— Това исках да кажа.
— Да, но с някои неща не свиква никога. Само че това е трудно да се разбере. А колкото до разстройването, да приемем, че се дължи на кафето. И сигурно е така!
— Хубаво беше, нали?
— Много хубаво.
— Аз знам да правя кафе. Предполагах, че ще се нуждаете от него, затова го приготвих сам. Различаваше се от черната вода, която Йожени поднася обикновено, нали?
— Не може и да става сравнение. Вие сте майстор в правенето на кафе.
Вебер влезе в колата си. Запали мотора и се наведе през прозореца:
— Не е ли по-добре все пак да ви откарам? Трябва да сте дяволски уморен.
„Прилича на тюлен — помисли унесено Равик. — На пращящ от здраве тюлен. Но какво ме засяга това? Откъде ми дойде наум? Защо все ме преследва това раздвояване на мисълта?“
— Не съм уморен — каза той. — Кафето ме ободри. Лека нощ, Вебер.
Вебер се засмя. Зъбите му светнаха под черните мустаци.
— Няма да легна сега. Ще поработя в градината. Ще садя лалета и нарциси.
„Лалета и нарциси — помисли Равик. — В спретнати отделни лехи с чисти пясъчни пътечки помежду. Лалета и нарциси — златисторозовият вихър на пролетта.“
— Довиждане, Вебер — каза той, — ще се погрижите за останалото, нали?
— Разбира се. Ще ви телефонирам привечер. Жалко, че хонорарът ще е малък. Не си струваше главоболията. Девойката беше бедна и, както изглежда, без никакви роднини. Ще се погрижим и за това.
Равик прекрати разговора, като махна с ръка.
— Тя дала сто франка на Йожени. Това навярно са били всичките й пари. От тях двадесет и пет франка се падат на вас.
— Няма значение — каза нетърпеливо Равик. — Довиждане, Вебер.
— Довиждане. До утре сутринта в осем.
Равик тръгна бавно по улица „Лористон“. Ако беше през лятото, щеше да седне на някоя пейка в Булонската гора под лъчите на утринното слънце, да погледа разсеяно водата и зелените дървета, докато възбудата му изчезне. След това щеше да се прибере в хотела и да поспи.
Той влезе в едно бистро на ъгъла на улица „Боасиер.“ На бара седяха няколко работника и шофьори. Те пиеха топло кафе, в което топяха кифли. Равик ги наблюдава известно време. Обикновен, сигурен живот,
