3
Жената трепна на дивана. Не извика, а просто трепна с тих, заглушен звук, облегна се на лакътя си и се вцепени.
— Спокойно, спокойно — каза Равик. — Аз съм. Този, който ви доведе тук преди няколко часа.
Тя въздъхна отново. Равик я виждаше неясно; утрото бавно се промъкваше през прозореца и превръщаше светлината на електрическите лампи в бледо, мъртвешко сияние.
— Мисля, че можем да угасим вече лампата — каза той и завъртя електрическия ключ.
Отново почувства зад челото си леките удари на опиването.
— Искате ли да закусите? — запита той. Беше забравил жената, а после, когато вземаше ключа, реши, че сигурно си е отишла. С удоволствие би се отървал от нея. Бе пил много, бариерите на съзнанието му се бяха вдигнали, звънтящата верига на времето се бе скъсала, спомените и мечтите се въртяха буйно и дръзко наоколо. Искаше му се да е сам.
— Искате ли кафе? — попита той. — Това е единственото добро нещо тук.
Жената поклати отрицателно глава. Равик я погледна по-отблизо.
— Какво ви е? Идвал ли е някой?
— Не.
— Но нещо трябва да се е случило. Гледате ме, като че съм призрак.
Жената раздвижи устни:
— Миризмата…
— Миризмата ли? — повтори, без да разбира, Равик. — Водката почти не мирише, ликьорът и конякът също. А що се отнася до цигарите, и вие пушите. Какво страшно има в случая?
— Нямам това предвид…
— Но какво има, за бога?
— Усещам същата… същата миризма…
— Господи, трябва да е етерът! — сети се изведнъж Равик. — Етерът ли е?
Тя кимна утвърдително.
— Оперирали ли са ви някога?
— Не… само че…
Равик не я доизслуша, а отвори прозореца.
— Ей сега ще се отмирише. Изпушете една цигара.
Той отиде в банята и отвори крана. Погледна се в огледалото. Преди няколко часа бе стоял на същото място. Междувременно бе умрял един човек. Какво пък толкова? Хиляди хора умират всеки миг. Така твърдят статистиките. Какво пък толкова? Но за човека, който си отива, това значеше всичко и беше много по-важно от целия този свят, който продължаваше да живее.
Той седна на ръба на ваната и се събу. Все едно и също. Нещата и тяхната мълчалива принуда. Изтърканите, досадни привички в измамната светлина на преходното. Цъфналият бряг на сърцето се облива от вълните на любовта, но каквото и да си — поет, полубог или идиот — на всеки няколко часа трябва да слезеш от небето, за да изпълниш естествените си нужди. Не можеш да избягаш от тях. Такава е иронията на природата. Романтичен ореол над вътрешни секреции и стомашни вълнения. Органи за наслада, а същевременно сатанински нагодени за отделяне. Равик прати обувките си в ъгъла. Отвратителният навик да се събличаш! Човек не може да избяга и от него дори. Само този, който живее сам, може да разбере това. Някакво проклето примирение те принуждава да му се покориш. Той бе спал често облечен, за да се изплъзне от него; но това беше само отлагане. Невъзможно е да се отървеш.
Той отвори душа. Студената вода обля кожата му.
Пое дълбоко въздух и започна да се трие. Утехата на дребните неща на този свят. Вода. Дишане, вечерен дъжд. И само този, който е бил сам, ги познава. Признателна кожа. Кръв, която кръжи по-свободно в тъмните жили. Да легнеш в ливада. Брези, бели летни облаци. Небе на младостта. Но къде са преживяванията на сърцето? Мрачните приключения в живота са ги убили.
Той се върна в стаята. Жената се бе свила в един ъгъл на дивана, завита добре с одеялото.
— Студено ли ви е? — попита той.
Тя поклати отрицателно глава.
— Страхувате ли се?
Жената кимна.
— От мене ли?
— Не.
— От външния свят ли?
— Да.
Равик затвори прозореца.
— Благодаря — каза тя.
Той погледна тила й. Рамене. Същество, което диша. Като късче чужд живот, но все пак живот. Топлота. А не вцепенено тяло. Какво друго можем да дадем на ближния си освен малко топлота? И какво повече?
Жената се раздвижи. Трепереше. Погледна Равик. Той почувства, че вълната се отдръпва. Постепенно го обзе някакво безразличие. Напрежението бе отминало. Стана му леко. Сякаш бе дошъл от друга планета. Всичко му се стори изведнъж просто — утрото, жената, — нямаше вече за какво да мисли.
— Ела — каза той.
Тя го погледна втренчено.
— Ела — повтори нетърпеливо.
Той се пробуди с чувството, че някой го наблюдава. Жената седеше облечена на дивана. Но не го гледаше. Гледаше навън през прозореца. Той очакваше да види, че си е отишла. Не му беше приятно, че още е тук. Не понасяше сутрин хора наоколо си.
Опита се да заспи отново; но мисълта, че жената може би го наблюдава, го смущаваше. Реши да се отърве веднага от нея. Ако чака за пари, лесна работа. Пък и какви трудности би могъл да има изобщо. Седна в леглото.
— Отдавна ли станахте?
Жената трепна и го погледна.
— Не можах да заспя. Съжалявам, ако съм ви събудила.
— Не ме събудихте.
— Исках да си отида. — Тя стана. — Не знам какво ме задържа.
— Почакайте. Ей сега ще се приготвя. Ще закусите с прочутото кафе на хотела. Толкова време имаме и двамата.
Той стана и позвъни. После отиде в банята. Забеляза, че тя бе ходила там; но всичко бе прибрано на място, дори и използуваните кърпи. Докато си миеше зъбите, чу, че камериерката влезе със закуската. Затова побърза.
— Неприятно ли ви стана? — попита той, когато излезе от банята.
— Какво?
— Че момичето ви видя. Не го предвидих.
— Не. И тя не се изненада. — Жената погледна подноса. Донесли бяха закуска за двама, при все че Равик не бе казвал нищо.
— Не, разбира се. Нали сме в Париж? Хайде, изпийте кафето. Боли ли ви главата?
— Не.
— А мене ме боли. Но ще мине след един час. Вземете си кифла.
— Нищо не мога да ям.
— Можете, разбира се. Така си мислите. Опитайте само!
Тя взе кифлата, след това я остави.
— Наистина не мога.
— Тогава изпийте кафето и изпушете една цигара. Войнишка закуска.
