— Да.
Равик започна да яде. След малко попита:
— Все още ли не сте гладна?
— Не.
Жената загаси цигарата.
— Струва ми се… — започна тя и млъкна.
— Какво ви се струва? — запита Равик без особен интерес.
— Че трябва вече да си вървя.
— Можете ли да се оправите? Тук сме около авеню „Ваграм“.
— Не мога.
— Къде живеете?
— В хотел „Вердюн“.
— Само на няколко минути оттук. Ще ви покажа пътя; и без тава трябва да ви изпратя до долу.
— Да, но не исках да кажа това.
Тя отново млъкна. „Пари“ — помисли Равик. „Както винаги пари“.
— С удоволствие мога да ви помогна, ако сте в затруднение. — Той извади портфейла от джоба си.
— Недейте. Откъде накъде? — каза рязко жената.
— Добре. — Равик прибра портфейла си.
— Извинете… — Тя стана. — Вие бяхте… Трябва да ви благодаря… Би било… Тази нощ… сама, не бих знаела…
Равик си припомни цялата случка. Смешно би било от нейна страна да предяви някакви искания, но той не бе очаквал благодарност и това беше много по-неприятно.
— Наистина не бих знаела… — каза жената. Тя продължаваше да стои нерешително пред него.
„Защо ли не си отива?“ — помисли си.
— Но сега вече знаете — отвърна той, само за да каже нещо.
— Не. — Тя го погледна открито. — Още не зная. Знам само, че трябва да сторя нещо. Че не мога просто да избягам.
— Това хич не е малко. — Равик взе палтото си. — Сега ще слезем заедно.
— Няма нужда. Кажете ми само… — Тя се поколеба, търсеше думите си. — Може би знаете… какво трябва да се направи… ако…
— Ако? — попита Равик след кратко мълчание.
— Ако някой умре — каза изведнъж жената и повече не издържа. Заплака, не ридаеше. Плачеше почти безгласно.
Равик почака, докато се успокои.
— Умрял ли е някой?
Тя кимна.
— Нощес ли?
Жената кимна отново.
— Вие ли го убихте?
Жената го погледна ужасена.
— Какво говорите?
— Убихте ли го? Трябва да ми кажете, щом ме питате какво трябва да направите.
— Той умря — извика жената. — Умря внезапно… Тя скри лице в ръцете си.
— Болен ли беше? — попита Равик.
— Да…
— Викахте ли Лекар?
— Да… но той не се съгласи да отиде в болницата.
— Вчера ли викахте лекар?
— Не. По-рано, преди три дни. Той… наруга лекаря и го изгони.
— Не повикахте ли след това друг лекар?
— Не познавахме никого. Само от три седмици, сме тук. Този лекар… доведе го камериерът… А той го изгони… Каза… каза… че ще му мине и без него.
— От какво беше болен?
— Не знам. Докторът каза, че е пневмония… Но той не му повярва… Каза, че всички лекари са мошеници… Вчера се чувстваше наистина по-добре, после изведнъж…
— Защо не го заведохте в болница?
— Не искаше. Каза… че… че ще му изневеря, щом не е при мене… Вие не го познавате. Не можеше да се направи нищо.
— В хотела ли е още?
— Да.
— Казахте ли на съдържателя за станалото?
— Не. Той изведнъж млъкна… после ужасна тишина, пък и очите му… не можах да издържа и избягах.
Равик си представи тази нощ. За момент му стана неприятно. Но станалото беше станало, това сега нямаше значение нито за него, нито за жената. Най-вече за нея! Тогава всичко й беше все едно. Нали въпросът бе да мине тази нощ. Животът не се състои само в сантиментални сравнения. В нощта, когато бе чул за смъртта на жена си, Лавин бе отишъл във вертеп. Спасили го бяха проститутките; свещеник не би могъл да му помогне. Всеки, който може да разбере това, ще оправдае и тяхната постъпка. Тя не подлежи на обяснения. Но отговорността върви редом с нея.
Той взе палтото си.
— Елате. Ще дойда с вас. Съпруг ли ви беше тоя човек?
— Не — каза жената.
Съдържателят на хотел „Вердюн“ беше дебел мъж без ни един косъм на главата; в замяна на това имаше боядисани черни мустаци и гъсти черни вежди. Той бе в хола на хотела; зад него бяха застанали един келнер, камериерка и една касиерка без бюст. Явно, че съдържателят знаеше вече всичко. Той избухна веднага, щом видя жената. Лицето му пребледня. Размаха във въздуха малките си дебели ръце, от него струеше ярост, възмущение, но като забеляза Равик, и облекчение. Когато стигна до думите: „Полиция, чужденци, подозрения и затвор“, Равик го прекъсна.
— От Прованс ли сте? — попита той.
Съдържателят млъкна изведнъж.
— Не. Какво искате да кажете? — запита учудено.
— Нищо — отговори Равик. — Искам само да ви прекъсна. Един съвсем безмислен въпрос е най-доброто средство в такива случаи. Иначе бихте говорили още цял час.
— Кой сте вие, господине? Какво желаете?
— Това е първата разумна приказка, която казахте досега.
Съдържателят се успокои.
— Кой сте вие? — запита по-спокойно той, като внимаваше да не оскърби случайно някой влиятелен човек.
— Лекарят — отговори Равик.
Съдържателят разбра, че няма никаква опасност.
— Не е нужен вече никакъв лекар — избухна отново той. — А полиция.
Той вторачи поглед в Равик и жената. Очакваше страх, молби и заплахи.
— Точно така! А защо не е тук? Вие знаете от няколко часа вече за смъртта на тоя човек.
Съдържателят не отговори. Гледаше Равик яростно. — Ще ви кажа защо. — Равик направи крачка напред. — Страхувате се да не се вдигне голям шум и да не загубите клиентите си. Много хора ще напуснат хотела, щом разберат за това. Но полицията ще дойде, такъв е законът. Зависи само от вас дали ще се вдига много шум или не. Всъщност за това изобщо не ви е било грижа. Страх ви е било, че е офейкала и всичко е оставила на вас. Напразно е било. И за сметката няма защо да се страхувате. Ще ви бъде
