огромни пълзящи бръмбари.
— Хей, там — извика той. — Има ли някой?
Чу се срутване на тухли и търкулване на камъни. Сенките изчезнаха в нощта. Гребер се ослуша: някой дишаше задъхано. Изведнъж разбра, че е самият той.
Сега тичаше. Миризмата на пожара вече го задушаваше. Следваха разрушения след разрушения. Стигна до стария град, спря се и започна да се взира. По-рано тук имаше редици дървени къщи от Средновековието, къщи с издадени напред фронтони, остри покриви и цветни надписи. Вече ги нямаше. Вместо това той видя следите на буен пожар, овъглени греди, стени, купчини камъни, парчета от паваж, а над тях белезникави изпарения. Къщите бяха пламнали като сух талаш. Гребер отново започна да тича. Внезапно го бе обхванал див страх. Спомни си, че недалеч от къщата на родителите му се намираше малка фабрика за преработка на мед. Може би тя е била прицел на бомбите. Той се спъваше в камъните, прескачаше димящи блокове, блъскаше се в хората, тичаше все напред. Но изведнъж спря. Не знаеше вече къде се намира.
Градът, който познаваше от детинство, се бе променил така, че Гребер не можеше повече да се ориентира. Той бе свикнал да намира пътя си по фасадите на къщите. Те липсваха. Запита една жена, която мина бързо покрай него, как би могъл да стигне до „Хакенщрасе.“
— Какво? — запита тя уплашена. Жената носеше измърсени дрехи и притискаше ръце към гърдите си.
— До „Хакенщрасе“.
Жената направи някакво движение.
— Ето там, като завиете…
Той тръгна в тази посока. От едната страна бяха останали само овъглени дървета без клони. Стърчаха само дънерите и стволовете. Те приличаха на огромни черни ръце, протегнати към небето.
Гребер направи опит да се ориентира. Оттук трябваше да се вижда кулата на черквата „Света Катерина“. Той не я виждаше. Може би и черквата бе разрушена. Не посмя да попита никого. Някъде наблизо забеляза носилки. Хора ринеха в развалините. Пожарникари тичаха и гасяха огъня. Черно пожарище тлееше на мястото на медната фабрика. Малко след това той откри и „Хакенщрасе“.
7
Табелата бе закачена на пречупен на две стълб. Горният му край беше наведен към една дупка, в която се виждаха основи на стени и между тях някакъв железен креват. Гребер я заобиколи и продължи да тича нататък. Някъде по-надолу, по улицата забеляза една неразрушена къща. Осемнадесет, шепнеше той, Непременно трябва да е номер осемнадесет. Господи, нека да е осемнадесет!
Беше се излъгал. Това, което в тъмнината изглеждаше цяла къща, бе всъщност само фасада. Когато се приближи, той разбра, че цялата задна част е срутена. Горе, между стоманените подпори, бе притиснато едно пиано. Капакът му липсваше и клавишите се белееха като зъби от огромна уста на някакво допотопно животно, което с ярост се готви да се хвърли надолу. Пътната врата бе широко отворена.
Гребер се втурна натам.
— Стой! — извика някой. — Внимавайте, къде отивате?
Гребер не отговори. Той не бе в състояние да открие къщата на родителите си. През всичките тези години той я бе виждал ясно пред себе си, всеки прозорец, входа, стълбата, но сега в тази нощ всичко бе в безредие. Не знаеше дори на коя страна на улицата се намира.
— Къде отивате? — продължи да вика същият глас. — Или искате да се срути стената отгоре ви?
Гребер вторачи поглед през пътната врата. Видя първите стъпала на някаква стълба. Потърси с очи номера на къщата. Един пазач от противовъздушната защита се приближи.
— Какво търсите тук?
— Тук номер осемнадесет ли е? Къде е номер осемнадесети?
— Осемнадесети?
Пазачът оправи каската си.
— Къде е осемнадесети ли? Искате сигурно да кажете къде е бил номер осемнадесети.
— Какво?
— Ясно е. Нямате ли очи?
— Тук не е осемнадесети?!
— Не, не е! Не е било! Е, вече не съществува. Тук всичко е в минало време.
Гребер хвана грубо човека за реверите.
— Слушайте — каза той с див глас. — Не съм дошъл да слушам глупавите ви смешки. Къде е номер осемнадесети?
Пазачът го погледна.
— Пуснете ме веднага или ще изсвиря за полиция. Нямате работа тук. Това е район за разчистване. Ще ви арестуват.
— Няма да ме арестуват. Аз ида от фронта.
— Много важно. Да не би да мислите, че тук не е фронт?
Гребер го пусна.
— Живея на номер осемнадесети — каза той. — „Хакенщрасе“ осемнадесет. Родителите ми живеят тук…
— На тази улица вече никой не живее.
— Никой!
— Никой. Ако не зная аз, кой ще знае. И аз живеех тук.
Пазачът внезапно се озъби.
— Живеех, живеех! — закрещя той. — За две седмици имахме шест нападения. Чувате ли вие, фронтовако! А в това време вие, проклети нехранимайковци, мързелувате. Здрави и свежи сте — това се вижда! А моята жена там… — той посочи къщата, пред която стояха. — Кой ще я изрови? Никой. Не е вече жива! Нямало смисъл, казват спасителните отреди. Имало много друга срочна работа. Много попикани папки, бюра и архиви, които трябвало да бъдат спасени.
Той приближи мършавото си лице до лицето на Гребер.
— Знаете ли какво, войниче? Човек няма представа за нещата, докато не се касае до собствената му кожа. А когато ги разбере най-сетне, вече е късно. Така е, фронтовако!
Той се изплю.
— Да, вие храбри фронтовако, с цял железарски магазин на гърдите! Осемнадесет е там, по-горе, където разравят.
Гребер го остави. „Там, където разравят — си помисли той. — Там, където разравят! Не е вярно! Сигурно веднага ще се събудя, сигурно съм в бункера.
Ще се събудя в избата на руското безименно село, там, където е и Имерман, и Мюке, и Зауер, а това тук е Русия, това не е Германия. Германия е цяла и защитена, тя е…“
Той чу викове и шум от лопати и видя хора върху подгизналите развалини. Вода течеше от един повреден водопровод на улицата. Тя блещукаше в светлината на затъмнените лампи.
Гребер се затича към тоя, който даваше заповеди.
— Това номер осемнадесети ли е?
— Какво? Махайте се оттук! Какво търсите тук?
— Търся родителите си. На номер осемнадесети, Къде са?
— Откъде да зная? Да не би да съм Господ!
— Спасени ли са?
— Питайте другаде. Това не ни интересува. Ние само разравяме.
— Има ли тук затрупани?
— Разбира се, нима мислите, че ние разравяме на вятъра!
Човекът се обърна към групата.
— Спрете! Тихо! Вилман, чукайте!
Работниците се изправиха. Бяха пъстра смесица от хора с различни занаяти и социално положение, но
