Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре
1
В Русия смъртта не миришеше така, както в Африка. Поради силния английски огън в Африка често се случваше труповете да лежат дълго време непогребани между линиите, но слънцето вършеше бързо своята работа. Нощем вятърът носеше миризмата им — сладникава, задушлива и тежка, газовете издуваха мъртвите тела и те, сякаш духове, се надигаха за последна битка в светлината на чужди съзвездия — мълчаливо, без надежда, всеки за себе си. Но още на утринта започваха да се свиват, да прилепват към земята, като че ли бяха безкрайно уморени и желаеха да се заровят в пясъка. Когато по-късно ставаше възможно да бъдат прибрани, някои от тях бяха вече олекнали и изсъхнали, а тези, които биваха откривани чак след седмици, представляваха почти само скелети, които потракваха в станалите им вече широки униформи. Пясъкът, слънцето и вятърът правеха смъртта суха. В Русия смъртта беше мазна и смрадлива.
Вече дни наред валеше дъжд. Снегът се топеше. Преди месец той беше с два метра по-дебел. С всяка изминала нощ разрушеното село, което отначало представляваше само овъглени покриви, постепенно се измъкваше из топящия се сняг. Най-напред изпълзяха корнизите на прозорците, няколко нощи по-късно — сводовете на вратите; след това едно по едно се показаха стъпала между разлагащата се бяла маса. Снегът безспирно се топеше и тогава се появиха и мъртъвците.
Това бяха стари мъртъвци. Селото на няколко пъти бе минавало от ръце в ръце: през ноември, декември, януари и сега — през април. То бе превземано, изоставяно и пак превземано. Снежните бури идваха една след друга и за няколко часа засипваха труповете — често толкова дълбоко, че санитарите не успяваха да ги откриват. След това почти всеки ден нов пласт бяла маса застилаше опустошенията, подобно на чаршаф, хвърлен от медицинска сестра върху изцапано с кръв легло.
Най-напред се появиха убитите през януари. Те лежаха най-отгоре и се показаха в началото на април, малко след като снегът започна да се топи. Телата им бяха вкочанени, а лицата — като изваяни от сив восък.
Полагаха ги в земята като дъски. На една височина зад селото поразчистваха малко дълбокия сняг и разкопаваха замръзналата земя. Беше тежка работа и затова бе решено да се погребват само германски трупове. Руските трупове бяха нахвърляни в един открит обор. Щом като времето се затопли, те започнаха да вонят и трябваше да бъдат покрити отново със сняг. Не желаеха да ги погребват, защото знаеха, че няма да се задържат задълго в селото. Полкът беше в отстъпление. Русите, които напредваха, можеха и сами да се погрижат за своите мъртъвци.
При убитите през декември се намери оръжието на януарските мъртъвци. Пушките и ръчните гранати, а понякога и каските, бяха по-дълбоко затънали, отколкото телата. При тези мъртъвци беше по-лесно да се отрежат металическите знаци за разпознаване, които висяха на гърдите им; снежната вода бе вече размекнала плата. Тя пълнеше отворените уста на мъртвите и те приличаха на удавници. Понякога се размразяваха само някои крайници. Когато ги отнасяха, телата бяха още вкочанени, но някоя ръка или китка висеше и се поклащаше — като че махаше с ужасяващо безразличие, почти безсрамно. На всички слънцето размразяваше най-напред очите. Те загубваха стъкления си блясък и зениците се размекваха. Ледът в тях се стопяваше и започваше бавно да тече от очите — като че ли плачеха.
Внезапно, за няколко дни, отново застудя. Снегът хвана ледена кора. Спря да се топи. Но скоро душният вятър отново задуха лениво.
Отначало се забелязваше само едно сиво петно в осквернената белота. Един час по-късно се подаде сгърчена китка.
— Ето още един — каза Зауер.
— Къде? — запита Имерман.
— Там, пред черквата. Да се опитаме ли да го изровим?
— Каква полза? Вятърът сам ще го изрови. Там накрая снегът е най-малко един-два метра дебел. Това проклето село се намира по-ниско от всичко наоколо. Или пък ти се иска непременно да вкараш още десет литра ледена вода в ботушите си.
— Положително не!
Зауер погледна по посока на кухнята.
— Знаеш ли какво ще лапаме днес?
— Зеле, зеле със свинско месо, картофи и вода. Поправка: без свинско месо.
— Зеле! Разбира се! За трети път през тази седмица.
Зауер разкопча панталона си и започна да пикае.
— Преди една година правех голяма дъга като пикаех — каза той горчиво — стегнато, както подобава, по военному. Чувствувах се добре. Чорбата — първа класа. Всеки ден толкова и толкова километра напред. Мислех си, че скоро ще бъда отново у дома. Сега пикая като цивилен, печално и без желание.
Имерман бръкна под униформата си и започна да се чеше с видимо удоволствие.
— Би ми било все едно как пикая, само да можех да стана отново цивилен.
— На мен също. Но изглежда ще останем вечно войници.
— Разбира се, нали сме герои — докато пукнем. Само есесовците още могат да пикаят в голяма дъга. Зауер закопча панталона си.
— Да, могат. Ние свършваме мръсната работа, а братлетата обират парсата. Ние се бием две-три седмици за някой проклет град, а в последния ден пристигат есесовците и влизат победоносно в него преди нас. Виж само какви грижи се полагат за тях. Винаги най-дебелите шинели, най-хубавите ботуши и най- големите парчета месо.
Имерман се захили.
— Сега вече и есесовците не завземат градове. Сега Отстъпват. И те като нас.
— Не е като нас. Ние не палим и не разстрелваме всичко, което ни попадне.
Имерман престана да се чеше.
— Какво става с теб днес? — запита той с изненада. — Каква е тая човечност, която те прихваща? Внимавай да не те чуе Щайнбренер, иначе в най-скоро време ще се озовеш в някой наказателен батальон. Виж, снегът пред черквата започва да се топи. Вижда се част от ръката на онзи там.
Зауер погледна нататък.
— Ако продължава така, утре ще го намерим да виси на някой кръст. Добро място си е избрал. Точно на гробищата.
— Това гробища ли са?
— Разбира се. Не си ли спомняш? Та тук бяхме вече веднъж. При последната атака — в края на октомври. Не беше ли още при нас?
— Не.
— Къде беше? В болница?
— Не, в наказателен батальон. Зауер подсвирна.
— Лоша работа! Защо?
Имерман го погледна.
— Навремето бях комунист — каза той.
— Хайде де! И те пуснаха?
— Необходим съм им. Механик съм по професия, но изглежда, че тук им трябвам повече, отколкото в укрепленията.
— Съмнявам се. Но все пак — да изпратят един бивш комунист в Русия! Обикновено избират друг фронт.
Внезапно Зауер погледна Имерман с недоверие.
Имерман се усмихна. Той бе доловил мисълта му.
— Не бой се, де! — каза той. — Не съм подлец и няма никому да повторя това, което каза за есесовците. Това си мислеше, а?
— Кой, аз? Да не си полудял? Зауер взе канчето си за храна.
— Ето чорбата! Бързо, иначе ще остане само помията.
Ръката се подаваше все повече. Като че ли не снегът се топеше, а самата ръка постепенно израстваше
