аз.
— Мен ми е все едно. Така и така няма да получа отпуска.
— Отличителните знаци на нашия полк — каза Хиршланд, който бе продължил да рови с ръце.
— Значи напълно сигурно не е русин, какво ще кажеш? — обърна се Щайнбренер насмешливо към Мюке.
— Не, не е русин — отговори Мюке ядосано.
— Хайде, давай пет рубли! Жалко, че не се обзаложихме на десет.
— Нямам пари в себе си.
— Тогава къде имаш? В банката? Хайде по-скоро плащай!
Мюке погледна Щайнбренер ядосано. След това извади портфейла си и преброи пет рубли.
— Днес всичко върви наопаки! Дявол да го вземе! Щайнбренер прибра парите.
— Струва ми се, че е Райке — каза Гребер.
— Как?
— Изглежда, че това е лейтенант Райке от нашата рота. Ето пагоните му. А тук на десния му показалец липсва най-горният прешлен.
— Глупости, Райке беше ранен и пренесен назад. Такива бяха сведенията.
— Райке е.
— Разровете лицето.
Гребер и Хиршланд продължиха да разравят.
— Внимавайте — извика Мюке — да не му пробиете главата!
— За да се размирише ли? — забеляза Имерман.
— Дръж си устата! Това са останките на германски офицер, паднал за родината. Ясно ли ти е, мръсен комунист!
Лицето се появи из снега. То беше мокро и изглеждаше някак странно с пълните със сняг орбити. Като че ли някой скулптор бе започнал да моделира маска и я бе оставил сляпа. Един златен зъб блестеше между посинелите устни.
— Не мога да го позная — каза Мюке.
— Той трябва да е. Друг офицер по това време не сме загубили.
— Изчистете му очите!
За миг Гребер се подвоуми. След това внимателно изчисти снега с ръкавицата си.
— Той е — каза Гребер.
Мюке стана нервен. Той пое сам командата. Тъй като се касаеше за офицер, счете, че с работата трябва да се заеме по-висш чин.
— Вдигайте! Хиршланд и Зауер за краката, Щайнбренер и Бернинг — за ръцете. Гребер, внимавайте главата! Хайде, всички едновременно — едно, две, три!
Тялото помръдна.
— Още веднъж! Едно, две — вдигайте!
Трупът се помръдна отново. Когато въздухът проникна под него, чу се звук, приличен на глуха въздишка.
— Господин фелдфебел, кракът ще се откъсне — извика Хиршланд.
Месото на краката бе изгнило от влагата и бе започнало да се отделя от бедрата. Единият ботуш се измъкна наполовина.
— Веднага пускайте! — извика Мюке. Беше вече късно. Тялото се просна, обаче ботушът остана в ръцете на Хиршланд.
— Кракът вътре ли е? — запита Имерман.
— Оставете ботуша настрана и продължавайте да разравяте с лопата! — закрещя Мюке на Хиршланд. — Откъде да зная, че се е размекнал толкова! А вие, Имерман, стига сте говорили. Имайте уважение пред смъртта.
Имерман погледна Мюке с недоумение, но замълча. След няколко минути тялото бе напълно освободено от снега. В един от джобовете на мократа униформа намериха портфейл с книжа. Текстът се беше размазал, но беше още четлив. Гребер имаше право: беше лейтенант Райке, който през есента командуваше един взвод на ротата.
— Трябва веднага да съобщим — каза Мюке. — Стойте тук! Сега ще се върна.
Той се отправи към къщата, където живееше ротният командир — единствената горе-долу запазена сграда. Навярно преди революцията е принадлежала на попа. Рае седеше в голямата стая. Мюке погледна с ненавист широката руска печка, в която гореше огън. На скамейката, която заобикаляше печката, спеше овчарското куче на Рае. Мюке рапортува и капитанът излезе с него.
Рае наблюдава известно време трупа на Райке.
— Затворете му очите — каза той след това.
— Не може, господин лейтенант — отговори Гребер. — Клепачите са се размекнали и ще се откъснат. Рае погледна към полуразрушената черква.
— Занесете го сега за сега там. Имаме ли ковчег?
— Ковчезите останаха назад — отговори Мюке.
— Имахме няколко за особени случаи, но попаднаха в ръцете на русите. Надявам се, че ще имат случай да ги използуват.
Щайнбренер се засмя. Рае не се усмихна.
— Не можем ли да сковем един?
— Ще ни отнеме много време, господин лейтенант — каза Гребер. — Тялото е вече съвсем разложено. Освен това в селото едва ли ще се намери подходящ дървен материал.
Рае кимна с глава.
— Сложете го на едно платнище. Ще го погребем в него. Изкопайте гроб и сковете кръст.
Гребер, Зауер, Имерман и Бернинг понесоха тялото към черквата. Хиршланд ги последва нерешително с ботуша в ръка, в който бе останало парче от крака.
— Фелдфебел Мюке — каза Рае.
— Господин лейтенант!
— Днес ще ни препратят четирима пленени руски партизани. Утре сутрин трябва да бъдат разстреляни. Нашата рота получи заповед за това. Запитайте във вашия взвод за доброволци. Ако няма, в канцеларията ще се определи кой да участвува.
— Слушам, господин лейтенант.
— Един Господ знае защо именно ние трябва да свършим тази работа. Но при тая бъркотия.
— Аз съм доброволец — каза Щайнбренер.
— Добре.
Лицето на Рае остана неподвижно. С големи крачки той се върна по проправения в снега път — „Връща се при печката — помисли си Мюке. — Страхливец! Голяма работа, да се разстрелят няколко партизани! Като че ли те не са ликвидирали стотици наши другари.“
— Ако русите пристигнат навреме, ще могат да изкопаят и гроба на Райке — каза Щайнбренер. — Така ще отхвърлим тази работа от нас. Всичко наведнъж, нали, господин фелдфебел?
— Нямам нищо против!
На Мюке му горчеше в устата. „Даскалска душа — помисли си той. — Слаб, дълъг като върлина и с рогови очила. Лейтенант още от първата война. Нито веднъж не е бил повишен в тази война. Безстрашен — добре, та кой ли не е? Но в никакъв случай водач по природа.“
— Какво ви е мнението за Рае? — запита той Щайнбренер.
Щайнбренер го погледна озадачен.
— Той е наш ротен командир, нали?
— Разбира се, но иначе?
— Иначе? Какво иначе?
— Нищо — отвърна Мюке раздразнено.
— Достатъчно ли е дълбоко? — запита най-старият русин.
