Той беше на около 70 години и имаше бяла, зацапана брада и силно сини очи. Говореше развалено немски.
— Затваряй си мордата, болшевик, и говори само когато те питат — отвърна му Щайнбренер. Той беше в добро настроение. Очите му не се откъсваха от жената, която беше докарана заедно с другите партизани. Тя беше млада и едра.
— По-дълбоко — каза Гребер. Заедно с Щайнбренер и Зауер и той охраняваше пленниците.
— За нас ли? — запита русинът. Щайнбренер подскочи бързо и леко към него и го удари жестоко с длан по лицето.
— Казах ти вече, дядка, да си държиш езика. Къде мислиш, че се намираш? На панаир ли?
Щайнбренер се засмя. На лицето му не бе изписано злорадство. То изразяваше само удоволствието, което изпитва дете, когато откъсне крилата на муха.
— Не, гробът не е за вас — каза Гребер.
Русинът не се беше помръднал. Той стоеше безмълвно и гледаше Щайнбренер. Щайнбренер също го гледаше. Лицето му се промени. Изразяваше напрегнато очакване. Той смяташе, че русинът ще му отвърне и чакаше първото движение.
Нищо не би му струвало да го застреля на място, пленникът и без това беше осъден на смърт и никой нямаше да попита дали е бил застрелян при самоотбрана, или не. Но за Щайнбренер не беше все едно. Гребер се питаше дали това за него бе един вид спорт — да предизвика русина до такава степен, че да се забрави за миг, или пък у него не бе останало още нещо от тази странна педантичност, която го караше винаги да търси оправдание пред себе си, дори и когато извършваше убийство. Имаше по малко и от двете неща. И от двете едновременно. Гребер неведнъж бе срещал подобни хора на фронта.
Русинът не се помръдна. От носа му струеше кръв и се стичаше по брадата. Гребер разсъждаваше как той самият би постъпил в подобно положение — дали би се хвърлил отгоре му и би рискувал да бъде убит само и само за да си отмъсти, или пък би понесъл всичко, за да спечели още няколко часа, още една нощ живот. Той не можа да си отговори.
Русинът се наведе бавно и повдигна мотиката. Щайнбренер отстъпи крачка назад. Бе готов да стреля, обаче русинът не се изправи отново. Той започна да копае на дъното на трапа. Щайнбренер се захили.
— Легни вътре! — каза той.
Русинът сложи настрана мотиката и легна в трапа. Лежеше, без да мръдне. Когато Щайнбренер прескочи гроба, няколко буци сняг паднаха върху него.
— Достатъчно ли е дълъг? — обърна се Щайнбренер към Гребер.
— Да! Райке не беше висок.
Русинът погледна нагоре. Сините му очи бяха широко отворени. Сякаш небето се отразяваше в тях. При дишането космите около устата му помръдваха. Щайнбренер го остави да лежи известно време на дъното на гроба. — Излизай! — извика той след това.
Русинът изпълзя горе. Парчета мокра пръст бяха залепнали по дрехите му.
— Така — каза Щайнбренер и погледна към жената. — Сега да идем да изкопаете и вашите собствени гробове. Не е необходимо да бъдат толкова дълбоки. Все едно е дали през лятото ще ви изядат лисиците.
Беше рано сутринта. Бледа червена ивица обагряше хоризонта. Снегът скърцаше, през нощта бе отново замръзнало. Прясно изкопаните гробове изглеждаха съвсем черни.
— Дявол да го вземе — измърмори Зауер. — С какво ли не ни товарят. Защо именно ние трябва да вършим това? Защо не СД1? Та те са специалисти по разстрелите. Защо ние? Вече трети път. Нали ние сме почтени войници?
Гребер държеше отпуснато карабината в ръката си. Стоманата беше много студена. Той сложи ръкавици.
— СД има какво да върши назад.
— Разбира се, как може да се излага на риск на предните линии. Не е ли бил Щайнбренер по-рано при тях?
— Мисля, че е бил началник на блок в концентрационен лагер или нещо подобно.
Приближиха се и другите. Единствен Щайнбренер беше свеж и напълно отспал. От студа кожата му беше станала розова като на малко дете.
— Слушайте — каза той, — женската ще оставите на мен.
— Защо на теб? — запита Зауер. — Нямаш време да я оплодиш. Трябваше по-рано да се опиташ.
— Опита се — каза Имерман. Щайнбренер се обърна ядосано.
— Откъде знаеш? Интернационалът ли ти го съобщи?
— А тя не му даде.
— Ама че много знаеш! Стига да бях поискал, щях да имам тая червена крава.
— Или обратното.
— Стига глупости! — Зауер откъсна със зъбите си парче тютюн за дъвчене. — Щом му се иска сам да я разстреля, нека! Нямам нищо против. За такова нещо няма да се карам.
— Аз също — заяви Гребер.
Другите мълчаха. Стана по-светло. Хиршланд погледна часовника си.
— Май си нетърпелив, Исак? — запита го Щайнбренер. — Би трябвало да си щастлив, че си удостоен с честта да разстрелваш. Това ще те откъсне от черните ти чифутски мисли.
Щайнбренер се изхрачи.
— Разстрел — голяма чест за тази банда. Изразходваме излишно боеприпаси. Бесилка за такива!
— Къде — запита Зауер и се огледа. — Виждаш ли наоколо някакво дърво или тепърва да правим бесилка, и от какво?
— Ето ги — каза Гребер.
Мюке се появи с четиримата руси. Те бяха заградени отпред и отзад с по двама войници. Най напред вървеше старият русин, следван от жената, а след нея крачеха още двама по-млади мъже. Без да чакат заповед, четиримата се наредиха пред гробовете. Жената погледна в трапа, преди да се обърне. Носеше червена вълнена пола.
Лейтенант Мюлер от първи взвод се показа от къщата на ротния командир. Той представляваше Рае при екзекуцията. Колкото и смешно да беше, формалностите все още често се спазваха. Всеки знаеше, че четиримата руси може би бяха партизани, а може би и не, но те бяха разпитани и съдени по всички правила, без обаче да съществува каквато и да е надежда да бъдат оправдани. Впрочем какво имаше за доказване? Уж било намерено оръжие у тях. Сега щяха да бъдат разстреляни при спазване на всички формалности и в присъствието на офицер. Като че ли това не им беше все едно.
Двадесет и една годишният лейтенант Мюлер бе причислен към ротата преди месец и половина. За миг той спря поглед върху осъдените и зачете присъдата.
— Оставете на мен женската — промърмори Щайнбренер.
Гребер погледна жената. Тя стоеше съвсем спокойно пред гроба. Беше едра и млада, и здрава, и създадена да ражда деца. Тя не разбираше това, което четеше Мюлер, но знаеше, че е смъртната й присъда. Знаеше, че само след няколко минути животът, който така силно биеше във вените й, ще секне завинаги и въпреки това, беше спокойна, като че ли не чувствуваше нищо друго освен студения утринен повей.
Гребер забеляза, че Мюке, давайки си важност, се наведе към Мюлер и му прошепна нещо. Мюлер го погледна.
— Не може ли това да стане после?
— Така е по-добре, господин лейтенант, по-удобно.
— Добре. Правете каквото знаете. Мюке излезе напред.
— Кажи му на онзи там да изуе ботушите си — каза той на стария русин, който разбираше немски, и посочи един от по-младите пленници.
Старият преведе каквото му бе заповядано. Той говореше тихо и напевно. Отначало бледият и слаб мъж не разбра за какво става дума.
— Хайде — изрева Мюке, — ботушите, изуй ботушите!
Старият повтори това, което бе казал по-рано. Младият разбра и побърза да изуе ботушите колкото се
