като безмълвна закана и вкаменял зов за помощ.
Командирът на ротата се спря.
— Какво е това там?
— Някой русин, господин лейтенант.
Рае се загледа съсредоточено. Той можа да разпознае края на изгнил вече ръкав.
— Не е русин — каза той.
Фелдфебелът Мюке сви пръстите си в ботушите. Не можеше да понася лейтенанта. Наистина, пред него той беше застанал безупречно изопнат — дисциплината стоеше над всички лични чувства, — но за да даде израз на пренебрежението си, той мърдаше незабелязано пръстите на краката си. „Глупак — помисли си той. — Бърборко!“
— Накарайте да го изровят — каза Рае.
— Слушам.
— Изпратете веднага няколко души там. Не е приятна тази гледка.
„Некадърник — продължаваше на ум Мюке, — дрипльо! Не било хубава гледка. Като че ли това е първият мъртвец, когото виждаме с очите си!“
— Немски войник е — каза Рае.
— Слушам, господин лейтенант. От четири дни насам намираме само руси.
— Нека да го изровят, тогава ще видим какъв е.
Рае се запъти към квартирата си. „Надута пуйка — мислеше си Мюке. — Има си печка, топла къща и железен кръст на шията. А аз нямам и първа степен. Като че ли не съм го заслужил повече, отколкото той всичките тенекии, които висят на гърдите му.“
— Зауер! — извика той. — Имерман! Елате веднага. Вземете лопати. Кой е още там? Гребер! Хиршланд! Бернинг! Щайнбренер, поемете командата! Ето там — виждате ли ръката? Изровете трупа и го погребете, ако е германец. Обзалагам се, че е русин.
Щайнбренер се приближи мързеливо.
— Да се обзаложим! На колко?
Гласът му беше писклив, момчешки и той напразно се мъчеше да говори по-мъжествено. Мюке се подвоуми за момент.
— На три рубли — каза той най-сетне — три окупационни рубли.
— Пет. Под пет не се обзалагам.
— Добре, пет. Но ще ги изплатим.
Щайнбренер се засмя. Зъбите му блестяха на бледото слънце. Той беше деветнадесетгодишен и имаше лице на готически ангел.
— Разбира се, ще ги изплатим! Иска ли питане, Мюке?
Мюке го ненавиждаше, но се страхуваше от него и затова беше внимателен. Щайнбренер идваше от СС и бе награден със златния медал на Хитлеровата младеж. Той влизаше сега в състава на ротата, но всички знаеха, че е доносник на гестапо.
— Добре де, добре!
Мюке извади от джоба си пирографирана табакера от черешово дърво.
— Ще запалиш ли?
— Разбира се.
— Щайнбренер, фюрерът не пуши — каза нехайно Имерман.
— Затваряй си устата!
— Затваряй си я ти!
— Изглежда, че се чувствуваш прекалено добре, а? Щайнбренер повдигна дългите си мигли и го погледна изкосо.
— Като че ли си позабравил някои работи, а? Имерман се засмя.
— Не забравям лесно. Зная какво искаш да кажеш, Макс. Но не забравяй какво казах: фюрерът не пуши. Това беше всичко. Има и четирима свидетели. А че фюрерът не пуши, това знаят всички.
— Стига глупости! — каза Мюке.
— Започвайте да изравяте. Заповед на командира на ротата.
— Тогава, хайде!
Щайнбренер запали цигарата, която му бе дал Мюке.
— Откога се пуши по време на служба? — запита Имерман.
— Това не е по служба — обясни Мюке ядосано. — Оставете тези глупости и изравяйте русина. Хиршланд, хайде и ти.
Хиршланд се приближи. Щайнбренер се захили.
— Хубава работа за тебе, Исак! Да разравяш труп. Екстра работа — за еврейска кръв. Това укрепва сърцето и мускулите. Ето, вземи тази лопата.
— Аз съм три четвърти ариец — забеляза Хиршланд. Щайнбренер духна в лицето му дим от цигарата си.
— Нима! За мен ти си четвърт евреин и ако са те допуснали да се биеш рамо до рамо с истинските немци, това се дължи на добрината на фюрера. Хайде! Разрови тази руска свиня! Тя дразни носа на командира.
— Това не е русин — каза Гребер. Той единствен бе прехвърлил няколко дъски и бе започнал да разравя снега около ръката и гърдите на трупа. Сега вече ясно се различаваше прогнилата униформа.
— Не е ли русин?
Щайнбренер пристъпи бързо и сигурно като танцьор по клатушкащите се дъски и приклекна до Гребер.
— Наистина! Това е немска униформа. Той се обърна.
— Мюке, не е русин! Спечелих! Мюке се приближи тромаво. Той погледна в дупката, в която бавно се стичаше вода от краищата.
— Не ми е ясно — каза той навъсен.
— От една седмица намираме само руси. Това трябва да е някой от декември, който е затънал по- дълбоко.
— Може да е и от октомври — каза Гребер. — По него време нашият полк мина оттук.
— Глупости. От тия не може да бъде.
— Защо да не може? Тук водихме бой през нощта. Русите отстъпваха и ние ги следвахме по петите.
— Вярно е — заяви Зауер.
— Глупости! Подвозът сигурно е прибрал и погребал всички убити. В това няма съмнение.
— Не е толкова сигурно. В края на октомври вече валеше силен сняг и ние напредвахме много бързо.
— Това го казваш вече за втори път — каза Щайнбренер и погледна Гребер.
— Ако искаш, мога да го кажа още веднъж. Тогава ние направихме контранападение и напреднахме повече от сто километра.
— А сега отстъпваме, а?
— Сега сме отново тук.
— Значи сме в отстъпление, да или не? Имерман бутна Гребер предупредително.
— Да не би да напредваме? — запита Гребер.
— Скъсяваме нашите линии — каза Имерман и погледна подигравателно Щайнбренер право в лицето. — Цяла година вече. Стратегическа необходимост, за да спечелим войната. Та това всеки знае.
— На ръката има пръстен — каза Хиршланд внезапно.
Той бе продължил да работи и бе освободил от снега другата ръка на мъртвеца. Мюке се наведе над дупката.
— Наистина — каза той — и при това златен. Сватбена халка.
Всички се загледаха. Имерман се приближи до Гребер и му пошушна:
— Внимавай, иначе тази свиня ще ти провали отпуската. Ще донесе, че недоволствуваш. Той само чака такова нещо.
— Прави се на важен. По-добре ти самият внимавай повече. Ти си му повече на мушката, отколкото
