може по-бързо, подобно на човек, който е пропуснал да изпълни задължението си. Той се поклащаше докато стоеше на един крак и изуваше ботуша от другия. „Защо ли бърза толкова? — помисли си Гребер. — За да умре една минута по-рано ли?“ Младият мъж взе ботушите в ръце и ги донесе старателно при Мюке — те бяха хубави. Мюке изруга нещо и му посочи да ги сложи настрани. Човекът ги остави там и след това се върна в редицата. Краката му, завити в мръсни партенки, потънаха в снега. Подадоха се жълти пръсти и той смутено ги присви.
Мюке претърси другите. У жената намери един чифт кожени ръкавици и й заповяда да ги остави при ботушите. След това се спря за момент, разглеждайки червената пола. Тя беше здрава и от хубав плат. Щайнбренер се захили крадливо, но Мюке не й заповяда да я съблече. Или се страхуваше от Рае, който може би наблюдаваше екзекуцията от прозореца си, или пък не знаеше как да използува женската пола. Той се отдръпна.
Жената каза нещо много бързо на руски.
— Запитайте я какво още иска — каза лейтенант Мюлер. Той беше бледен. Това беше първата му екзекуция.
Мюке запита стария русин.
— Нищо не иска, само ви проклина.
— Какво? — извика Мюлер, който не разбра.
— Проклина ви — каза русинът по-високо. — Проклина вас и всички немци, които са на руска земя! Проклина вашите деца! Тя желае един ден нейните деца да разстрелят вашите деца така, както вие разстрелвате сега нас.
— Какво нахалство! — извика Мюке и втренчено загледа жената.
— Тя е майка на две деца — добави старият. — Аз имам трима синове.
— Стига, Мюке! — изкрещя Мюлер нервирано. — Ние не сме пастори.
Групата войници застана мирно. Гребер напълни пушката си. Той бе свалил отново ръкавиците. Студената стомана залепваше за палеца и показалеца. До него стоеше Хиршланд. Той беше бледен, но не помръдваше. Гребер реши да стреля в руснака, който се намираше най-отляво. Отначало, когато участвуваше в разстрели, той стреляше във въздуха, обаче скоро се отказа от тази тактика. Тя не носеше никакво облекчение на тези, които трябваше да бъдат разстреляни. И други разсъждаваха като него и се случваше почти всички да не стрелят в целта. Тогава всичко трябваше да бъде повторено отново и пленниците изживяваха на два пъти разстрела си. Наистина веднъж една жена, която първия път той умишлено не бе улучил, бе паднала на колене и му бе благодарила със сълзи на очи за едната или двете минути живот, които й бе дарил. Спомняше си с неудоволствие за тази жена. Оттогава подобно нещо не се бе случвало.
— За стрелба!
Гребер бе взел един от руснаците на мушката си — стария с брадата и сините очи. Мушката разделяше лицето му на две. Гребер я наведе. Последният път бе разбил долната челюст на един осъден. В гърдите беше по-сигурно. Той забеляза, че Хиршланд е насочил цевта си твърде високо и че има намерение да стреля над главите на пленниците.
— Мюке те наблюдава, свали по-ниско, стреляй встрани — промълви той. Хиршланд наведе цевта.
— Огън! — изкомандува Мюке.
Русинът като че ли подскочи и искаше да връхлети върху Гребер. След това цялото му тяло се нагъна, подобно на човек, който се оглежда в обезобразяващи панаирджийски огледала, присви се и падна назад, наполовина в гроба. Само краката му останаха да стърчат навън. Другите двама се бяха сгромолясали на място. Този, който беше без ботуши, бе вдигнал в последния момент ръцете си нагоре, за да се предпази. Разкъсана, едната му ръка висеше на ставите като парцал. Бяха забравили да вържат ръцете им и да сложат кърпи на очите им.
Жената бе паднала ничком. Не беше мъртва. Подпряна на една ръка, тя бе вдигнала лицето си и се взираше във войниците. Щайнбренер имаше самодоволен вид. Единствено той бе стрелял в нея. Беше я улучил в корема. А при това Щайнбренер беше отличен стрелец.
Чуха се още няколко звука от гроба, където беше паднал старият русин. След това стана тихо. Само жената бе още жива. Тя гледаше втренчено войниците и съскаше нещо. Старият бе мъртъв и нямаше кой да превежда. Облегната на ръцете си, тя приличаше на голяма цветна жаба, която няма сили да се помръдне, и продължаваше да съска, без да отклонява нито за момент погледа си. Тя не забеляза Мюке, който се приближи ядосан към нея. Едва в последния момент съзря насочения револвер. Дръпна главата си и после заби зъби в ръката му. Мюке изпсува и с лявата си ръка я удари по долната челюст. Щом зъбите й се отпуснаха, той я застреля в тила.
— Съвсем лоша стрелба — измърмори Мюлер. — Не може ли по-добре да се мерите?
— Това е работа на Хиршланд, господин лейтенант — обади се Щайнбренер.
— Не беше Хиршланд — каза Гребер.
— Тихо! — извика Мюке. — Обаждайте се, когато ви питат.
Той погледна Мюлер. Офицерът беше съвсем бледен и стоеше неподвижен. Мюке се наведе над другите руси. Сложи револвера зад ухото на един от по-младите и стреля. Главата му подскочи и не се мръдна повече. Мюке прибра револвера и заразглежда ръката си. После извади носната си кърпа и я превърза.
— Вървете да ви сложат йод — каза Мюлер. — Къде е санитарното помещение?
— Третата къща вдясно, господин лейтенант.
— Идете веднага.
Мюке се отправи натам. Мюлер погледна още веднъж разстреляните. Жената лежеше по лице върху мократа земя.
— Вкарайте я в гроба и я заровете.
Той внезапно се беше ядосал, без да знае защо.
2
През нощта боботенето на хоризонта се поднови с голяма сила. Небето беше червено и припламването на изстрелите се виждаше по-ясно. Преди десетина дни полкът беше изтеглен от фронта на почивка. Но русите се приближаваха. Всеки ден фронтът се изместваше. Нямаше вече очертана линия. Русите нападаха. От месеци насам те нападаха. От месеци насам и полкът отстъпваше.
Гребер се събуди. Той се заслуша в канонадата и се опита отново да заспи. Не му се удаде. След малко обу ботушите си и излезе навън.
Нощта беше ясна, но не студена. Експлозиите идваха отдясно, зад гората. Лампиони висяха като прозрачни медузи във въздуха. Някъде по-назад прожектори търсеха самолети.
Той се спря и погледна нагоре. Небето беше безлунно, но обсипано със звезди. Не тях обаче гледаше Гребер, той виждаше само, че нощта е благоприятна за бомбардировки.
— Хубаво време за отпускари — каза някой до него. Беше Имерман. Той беше на пост. Наистина полкът бе в почивка, но навсякъде се промъкваха партизани и това налагаше нощем да се поставят постове.
— Подранил си — каза Имерман. — Има още половин час до смяната. Изчезвай оттук и върви да спиш. Не бой се, ще те събудя. На твоята възраст човек може винаги да спи. На колко си години? Двайсет и три?
— Да.
— Виждаш ли?
— Не съм уморен.
— Отпускарска треска, а? — Имерман погледна изпитателно Гребер. — Какъв късмет! Отпуска!
— Не са ми я дали още. В последния момент може да забранят отпуските. Това ми се случва вече три пъти.
— Прав си. Откога чакаш?
— От шест месеца. Винаги имаше пречки. Последния път една повърхностна рана, която не бе достатъчна, за да ме изпратят в родината.
— Лош късмет, но поне си наред. А аз никога. Нали съм бивш социалдемократ. Политически неблагонадежден. Дават ми само право геройски да загина, нищо друго. Пушечно месо и тор за
