— Именно това искам да кажа и аз! Разбираш ме, нали? Когато на човек му влезе такова нещо в главата, не може да се освободи от него.
— Те не са още на границата. Нали слуша онзи ден политическия доклад, на който трябваше да присъствуваме. Според него ние съкращаваме само линиите си, за да може да се създаде по-благоприятна изходна позиция за нашите нови, тайни оръжия.
— Остави тези глупости! Кой ли ги вярва още? А защо тогава трябваше да отстъпваме? Слушай, ще ти кажа нещо. Дойдат ли на нашата граница, трябва да сключим мир. Нищо друго не ни остава.
— Защо?
— Ама че въпрос? За да не направят същото с нас, каквото правим ние с тях. Не ти ли е ясно?
— Добре. Ами какво ще стане, ако те не искат да сключат мир?
— Кой?
— Русите.
Зауер се взря в Гребер.
— Те ще трябва да направят това! Ние им предлагаме и те трябва да приемат. Мирът е мир! С това войната свършва и ние сме спасени.
— Те ще се съгласят, само ако ние безусловно капитулираме. Тогава ще заемат цяла Германия и край на твоето стопанство. За това май и не мислиш? За момент Зауер се обърка.
— Разбира се, че мисля — отвърна той след малко. — Но въпреки това не е все едно. Ако сключим мир, те няма да могат повече да разрушават.
Той намигна с око и каза с тон на стар селски хитрец:
— Така при нас всичко ще остане непокътнато. Разрушения ще има само при другите. А така или иначе, все някога ще трябва да си вървят.
Гребер не отговори нищо. „Защо пък съм се разприказвал? — помисли си той. — Нали нямаше да разговарям? От говорене полза няма. Какви ли не работи се бяха изприказвали през тези години? Хората загубиха всякаква вяра. Да говориш е безполезно и опасно. А що се отнася до това, което безшумно и бавно се приближаваше, то беше твърде голямо, неясно и мрачно, за да се говори за него. Говореха за службата, за яденето и за студа. Но не за другото. Не за него и не за убитите.“
Гребер се върна по пътя, който прекосяваше селото. Върху топящия се сняг бяха нахвърляни дъски и летви, за да може да се минава. Летвите се размърдаха, когато стъпи върху тях. Можеше лесно да се подхлъзне, под тях нямаше устойчива почва.
Той заобиколи черквата. Тя беше малка и полуразрушена, в нея лежеше лейтенант Райке. Вратата бе отворена. Снощи бяха намерени още двама убити войници и Рае бе наредил на другия ден и тримата да бъдат погребани с военни почести. Единият от войниците — ефрейтор, не можаха да разпознаят. Хищници бяха изяли лицето му, липсваше и знакът на разпознаване.
Гребер влезе в черквата. Миришеше на сяра, мухъл и разлагащи се трупове. Той освети ъглите с електрическо фенерче. В един от тях стояха две счупени статуи на светци и няколко скъсани брашнени чувала, нахвърляни в безпорядък. От това можеше да се съди, че русите са използували помещението за склад на зърнени храни. Върху наветия при входа сняг бе захвърлено ръждясало колело без вериги и гуми. По средата, върху платнища, бяха поставени труповете. Те лежаха самотни и отблъскващи, безразлични към всичко.
Гребер затвори вратата и продължи по пътя около селото. Мъгливи сенки витаеха над разрушенията; дори бледата светлина изглеждаше предателска. Той изкачи височината, на която бяха изкопани гробовете. Гробът на Райке бе разширен, за да могат да бъдат погребани в него и двамата войници.
Той чу бавното шумолене на водата, която се стичаше в рова. Купчината разкопана пръст лъщеше с матови отблясъци. На нея бе подпрян кръст с имената на тримата. Ако някой се интересуваше, можеше в продължение на няколко дни да узнае кой бе погребан тук. Но не по-дълго. Скоро селото щеше да стане отново боен участък.
Застанал на височината, Гребер обхвана с поглед местността, разстлана пред него. Тя беше гола, печална и измамлива: светлината лъжеше — уголемяваше и отдалечаваше, сякаш нищо не му бе познато. Всичко беше чуждо и изпълнено със студената самота на неизвестното. Нямаше нищо, което да послужи за опора, нищо, което да излъчва топлота. Всичко беше безкрайно, както самата страна. Без граници и чуждо. Чуждо отвън и отвътре. Гребер потрепера. Пред тази враждебна пустиня, от която и той бе съставна част, както скованите от студа камъни и овъглените колиби, той се почувствува чужд на самия себе си.
От нахвърляната купчина се отрони буца пръст и падна глухо в трапа. Дали в тази замръзнала земя червеите са успели да преживеят? Може би, ако са пропълзели достатъчно дълбоко. Но могат ли те да живеят на няколко метра дълбочина? И с какво се хранят, за да живеят? От утре, ако са изчакали, щяха да имат достатъчно храна за известно време.
„В последните години трябва да са имали предостатъчно за ядене — помисли си той. — Навсякъде, където бяхме — колкото им се иска. За червеите на Европа, Азия и Африка ние представляваме златен век. Предоставихме им армии от трупове. В сказанията на поколенията червеи ние ще бъдем добрите богове на изобилието.“
Той се отдръпна. Мъртъвци — много мъртъвци имаше в тази земя. Най-напред убитите на противника, най-вече — на противника, но след това смъртта все по-властно настъпваше и в собствените редове. Полковете трябваше постоянно да бъдат попълвани, другарите му от началото на войната бяха изчезнали един след друг, за да остане само шепа от тях. От приятелите, които бе имал, оставаше само един — Фрезенбург, командир на IV рота. Другите бяха или убити, или преместени, или пренесени в болница, или имаха щастието да бъдат изпратени като негодни в Германия. По-рано всичко това изглеждаше другояче. И се наричаше другояче.
Той чу стъпките на Зауер, който се изкачваше по височината.
— Имаше ли нещо особено? — запита той.
— Нищо. За момент ми се стори, че чух нещо. Бяха плъховете в обора, където са русите.
Зауер погледна към хълма, където бяха погребани партизаните.
— Тези поне имат свой гроб.
— Да. Сами си го изкопаха.
Зауер се изплю.
— Всъщност човек може да разбере тия нещастници. Земята, която разрушаваме, е тяхна земя.
Гребер го погледна. Наистина през нощта човек мисли не така, както през деня, но Зауер беше стар войник и не бе прекалено чувствителен.
— Как ти дойде това на ума? — запита той. — Навярно защото отстъпваме?
— Разбира се. Представи си, че и те постъпят така с нас? — За миг Гребер замълча. „Не съм по-добър от него — помисли си той. — Докато можех и аз отблъсквах тези мисли по възможност по-далеч от себе си.“
— Странно! Как започваш да разбираш другите, когато сам затънеш до гуша в калта — каза той след това. — Когато се чувствуваш добре, не ти идват такива мисли в главата, нали?
— Не, напълно естествено.
— Да, но това не ни прави особена чест.
— Чест? Кой се сеща за честта, когато става въпрос за собствената ти кожа.
Зауер наблюдаваше Гребер със смесено чувство на учудване и яд.
— Какво ли не ви иде на ума, на вас, по-образованите! Не ние двамата с теб започнахме войната и не ние носим отговорност. Изпълняваме само нашия дълг. А заповедта си е заповед. Не е ли така?
— Да — отвърна Гребер уморено.
3
Салютният гърмеж заглъхна бързо в сивата пелена на огромното небе. Свраките, накацали по стърчащите наоколо стени, не се вдигнаха във въздуха. Отговориха само с крясъци, като че ли по-силни от самия гърмеж. Бяха привикнали на по-друг шум.
Трите платнища бяха наполовина потънали в снежната вода. Едното бе бзаметнато върху войника без лице. Райке лежеше в средата. Бяха поставили на място разкапания ботуш с остатъка от крака му, но при
