пренасянето от черквата до тук той се бе изместил и сега висеше настрани. И никой не се бе погрижил да го постави отново на мястото му. На пръв поглед изглеждаше като че ли Райке сам иска да се зарови по- дълбоко в земята.
Нахвърляха влажните буци пръст. Гробовете бяха затрупани, но навън остана още пръст. Мюке погледна Мюлер.
— Да набием ли пръстта?
— Какво?
— Да набием ли пръстта, господин лейтенант, за да можем да нахвърлим и останалата и да сложим няколко камъка отгоре. Заради лисиците и вълците.
— Не могат да го разровят. Гробът е достатъчно дълбок. А освен това…
Мюлер си помисли, че лисиците и вълците имат достатъчно какво да ядат на открито, за да прибягват до гробове.
— Глупости — каза той. — Как ти дойде на ума?
— Защото се е случвало.
Мюке погледна безизразно Мюлер. „Ето още един наивен глупак — помисли си той. — Винаги стават офицери тия, които не заслужават. А тия, които заслужават, падат убити. Като Райке.“
Мюлер поклати отрицателно глава.
— От останалата пръст направете могила — заяви той — Така е редно. А кръста сложете до главите.
— Слушам, господин лейтенант.
Мюлер строи ротата и даде заповед за тръгване. Командите му бяха по-високи, отколкото беше необходимо. Той винаги изпитваше чувството, че старите войници не го уважават. Така и беше.
Зауер, Имерман и Гребер нахвърляха остатъка от пръстта във вид на могила.
— Кръстът няма да се задържи задълго — каза Зауер. — Земята е твърде рохкава.
— Сигурно не.
— И три дни няма да издържи.
— Да не би да си роднина на Райке? — запита Имерман.
— Дръж си устата, Райке беше добър момък. Какво ли разбираш ти? Нали си бил в дисциплинарна рота. Имерман се засмя.
— Дисциплинарна рота! Друго не можеш да измислиш с мръсния си задник! — След това продължи ядосано. — В дисциплинарната рота имаше много по-добри от теб!
— Ще сложим ли най-сетне кръста? — запита Гребер.
Имерман се обърна.
— Аха. Нашият отпускар започна да бърза!
— А ти нямаше ли да бързаш? — запита Зауер.
— Аз няма да получа никога отпуска. Това ти е известно, мръсен бърборко.
— Разбира се. Защото няма да се върнеш.
— Може би ще се върна.
Зауер се изплю.
Имерман се засмя презрително.
— Може би дори щях да се върна като доброволец.
— Да, може би. Човек не знае какво може да очаква от теб. Езикът ти е много дълъг. Никой не може да каже какво ти се върти в главата.
Зауер вдигна кръста. Долният край на едната летва беше заострен. Той го набучи в пръстта и удари отгоре му с широкото на лопатата си. Кръстът потъна дълбоко.
— Ето, виждаш ли — каза той на Гребер. — Няма да се задържи и три дни.
— Три дни са предостатъчни — отвърна Имерман. — Ще ти дам един съвет, Зауер. След три дни снегът ще се стопи дотолкова, че ще можеш да идеш на гробищата. Вземи от там един каменен кръст и го сложи тук. Тогава твоята верноподаническа душа ще намери покой.
— Да взема руски кръст?
— Защо не. Господ е международен. Освен ако междувременно не е станал натурализиран германец.
Зауер му обърна гръб.
— Ех, че си голям шегаджия! Истински международен шегаджия!
— По-рано не бях такъв. Промених се, Зауер. По-рано бях друг. А това за кръста е твоя идея. Сам го предложи вчера.
— Да, вчера. Вчера ние мислихме, че се касае за русин. Обръщаш всичко наопаки. Гребер взе лопатата си.
— Отивам си. Нали привършихме тук? — каза той.
— Да, отпускарю — отвърна Имерман. — Можеш да оставиш компрометираните си другари.
Гребер не отговори. Изказвания от този род бяха присъщи на Имерман. Той се спусна по хълма.
Войниците живееха в една изба, която се осветяваше през дупка в тавана. Точно под нея четирима души, насядали на сандъци, играеха карти. Други спяха по ъглите. Зауер пишеше писмо. Избата беше голяма; сигурно е била собственост на някой големец — почти не пропускаше вода.
Влезе Щайнбренер.
— Чухте ли последните новини?
— Радиото е развалено.
— Що за свинщина, това е недопустимо!
— Защо не го поправиш, бебо? — каза Имерман. — От четиринадесет дни насам човекът, който го поддържаше в ред, е без глава.
— Какво му е развалено?
— Нямаме батерии.
— Батерии ли?
— Нямаме — каза Имерман, хилейки се на Щайнбренер — но може би ще тръгне, ако бутнеш жиците в носа си, теб главата ти е винаги пълна с електричество. Опитай.
Щайнбренер оправи косата си.
— Има хора, които не си затварят устата, докато сериозно не се опарят.
— Не говори толкова тайнствено, Макс — отвърна Имерман. — Клеветил си ме няколко пъти. Всички го знаят. С тебе шега не бива. Това ми харесва. За нещастие обаче аз съм отличен механик и стрелям добре с картечница. В момента такива като мен тук са по-нужни отколкото такива като теб. Без късмет си. Колко си годишен всъщност?
— Затваряй си мутрата!
— Горе-долу двадесет, нали? Или едва деветнадесет. Но в замяна си направил отлична кариера. Пет- шест години си гонил евреи и родоотстъпници. Моите уважения! А аз, като бях на двадесет, гоних само момичета.
— Вижда се.
— Да — отвърна Имерман, — вижда се. На входа се появи Мюке.
— Какво има пак?
Никой не отвърна. Мюке нямаше авторитет пред никого.
— Какво има, питам.
— Нищо, господин фелдфебел — каза Бернинг, който беше най-близко до него. — Ние само разговаряхме. Мюке погледна Щайнбренер.
— Случило ли се е нещо?
— Преди десет минути съобщиха последните новини.
Щайнбренер стана и се огледа. Никой не проявяваше любопитство. Само Гребер слушаше. Картоиграчите продължиха невъзмутимо да играят. Зауер не вдигаше глава от писмото си. Тези, които спяха, продължаваха да хъркат.
— Внимание! — извика Мюке. — Нямате ли уши? Последните новини! Слушайте! Служебно сте задължени да изслушате новините.
