хилядолетната империя.
Гребер се озърна.
Имерман се засмя.
— Окото на Германия, а? Не бой се. Всички хъркат. Щайнбренер също.
— Не, не съм помислил такова нещо — отвърна Гребер ядосано. Той бе помислил именно това.
— Толкова по-зле. — Имерман се засмя отново. — Това ни е влязло така под кожата, че не го забелязваме вече. Страшно е, че именно клеветниците виреят най-добре в нашето героично време, като гъби след дъжд! Би трябвало човек да се замисли върху това, а?
Гребер се подвоуми за момент.
— Щом като всичко това ти е така добре известно, би трябвало да се пазиш повече от Щайнбренер — каза той накрая.
— Взели го дяволите Щайнбренер. На мен той може да навреди по-малко отколкото на вас. Именно защото съм непредпазлив. За такива като мен това е признак на честност. Прекаленото умилкване около големците ще ме направи подозрителен. Това е старо правило за бивши социалдемократи, ако искат да не бъдат заподозрени. Не е ли така?
Гребер духна в ръцете си.
— Студено — каза той.
Не желаеше да завързва политически разговор. По-добре беше да стои настрана. Той искаше да получи отпуск и нищо друго, а не трябваше да рискува. Имерман беше прав. Недоверието тържествуваше в Третия райх. Никъде човек не се чувствуваше сигурен. А когато не се чувствуваш сигурен, по-добре е да си държиш устата.
— Кога за последен път си беше у дома? — запита Имерман.
— Преди около две години.
— Много отдавна. Сега ще има от какво да се учудваш.
Гребер не отговори нищо.
— Има да се чудиш — повтори Имерман. — Колко всичко там се е променило.
— Какво може толкова да се е променило?
— Много, ще видиш.
За момент Гребер почувствува силен страх, сякаш нещо го прободе в корема. Той познаваше това чувство, то се появяваше от време на време, понякога и без особена причина. Но това не бе чудно в един свят, в който отдавна нямаше нищо сигурно.
— Отде знаеш? — каза той. — Нали отдавна не си бил в отпуск?
— Не съм бил, но зная. В дисциплинарните роти се научават повече работи отколкото тук.
Гребер стана. Защо ли бе излязъл? Нямаше желание да разговаря. Искаше да бъде сам. Да може веднъж да замине! Това му бе станало като идея фикс. Искаше да е сам, сам за няколко седмици, да бъде сам и да може да размисли, нищо друго. А имаше толкова много неща, върху които трябваше да размисля. Но не тук, а там, в родината, сам, далеч от войната.
— Време е за смяна — каза той. — Ще ида да взема нещата си и да събудя Зауер.
Канонадата и припламванията на снарядите раздираха хоризонта. Гребер вторачи поглед натам. Русите… През есента на 1941 година фюрерът заяви, че те са окончателно бити, а така и изглеждаше. През есента на 1942 год. той повтори победоносния си вик и всичко изглеждаше в негова полза. Но тогава започна необяснимият период при Москва и Сталинград. Изведнъж тръгна назад. Като че ли всичко бе омагьосано. Изведнъж русите имаха отново артилерия. Канонадата на хоризонта заглуши всички речи на фюрера и не престана — и оттогава подгони в безредие немските дивизии по обратния път. Не можеше да се разбере какво става, обаче внезапно се появиха слухове, че цели армейски корпуси били заградени и се предали. И скоро всеки схвана, че победите се бяха превърнали в бягство. В бягство — както в Африка, в момента, когато Кайро беше съвсем близко.
Гребер пое по неотъпкания път около селото. В безлунната нощ очертанията се губеха под бледата светлина на звездите. Тя се отразяваше бегло и измамно върху снега и правеше нещата неясни. Къщите изглеждаха по-далеч и гората по-близко, отколкото беше в действителност. Всичко наоколо бе чуждо и криеше опасности.
Лятото на 1940 г. във Франция. Разходката до Париж. Ревът на щуките над обезумялата страна. Шосетата, задръстени с бегълци и една разпадаща се армия. Хубавият юни, полетата, горите, преминаването през незасегнати местности и след това градът на сребърните светлини, улиците, заведенията, градът, чиито порти се отвориха без нито един изстрел. Бе ли размишлявал тогава? Бе ли неспокоен? Не. Всичко му изглеждаше в реда на нещата. Германия, нападната от кръвожадни врагове, се бе защищавала. Това беше всичко. Но че противникът бе толкова неподготвен, че едва оказа съпротива — в това той не виждаше никакво противоречие.
И по-късно, в Африка. Голямото настъпление в пустинните нощи, изпълнени със звезди и шума на танковете. Бе ли тогава размишлявал? Не — дори и по време на отстъплението. Касаеше се за Африка, една чужда страна, отделена със Средиземното море, след това идваше Франция и чак след това Германия. Какво имаше толкова да му мисли. Дори и да загубят Африка. Та не можеше винаги да се побеждава.
Но дойде редът на Русия. На Русия и едновременно с нея — на поражението и на бягството. Сега нямаше море помежду: отстъплението водеше право в Германия. Сега не бяха разбити само няколко корпуса, както в Африка, а цялата немска войска отстъпваше. Тогава именно той започна да си дава сметка. Той и много други. Но сега това беше твърде лесно. Докато следваха победи след победи, всичко беше в ред, а каквото не беше в ред, бе оправдавано с „великата“ цел. Каква беше тази цел? Нямаше ли тя винаги две страни? И не беше ли постоянно едната от тях мрачна и нечовечна? Защо по-рано не бе разбрал това? Но действително ли не бе разбрал? Не беше ли го обземало твърде често съмнение и отвращение, и не беше ли той постоянно прогонвал тези чувства?
Гребер чу кашлянето на Зауер и заобиколи няколко разрушени колиби, за да го посрещне. Зауер показа с ръка към север. Грамаден, разгарящ се огън пламтеше над хоризонта. Чуваха се експлозии и се виждаха огнени езици.
— Русите ли са? — запита Гребер. Зауер поклати глава.
— Не, това са нашите пионерни части. Хвърлят във въздуха инсталации и укрепления.
— Значи продължаваме да отстъпваме? Те замлъкнаха и се ослушаха.
— Отдавна не съм виждал здрава къща — каза след малко Зауер.
Гребер показа с ръка жилището на Рае.
— Ето, тази там е сравнително запазена.
— Това ли наричаш запазена? Надупчена от картечница, с полуизгорял покрив и срутен обор. Зауер въздъхна дълбоко.
— Има цяла вечност откак не съм виждал непокътната улица.
— И аз.
— Ти скоро ще видиш. У дома.
— Да, слава Богу.
Зауер погледна отново към огнените пламъци.
— Като гледа човек всичко онова, което сме разрушили в Русия, обзема го понякога страх. Представяш ли си как ще постъпят те с нас, когато стигнат нашите граници. Мислил ли си за това?
— Не.
— Аз съм мислил. Имам стопанство в Източна Прусия. Спомням си още как в 1914 година трябваше да бягаме, когато русите дойдоха. Тогава бях на десет години.
— Далеч е още границата.
— Зависи. Тази работа става много бързо. Спомняш ли си колко бързо ние напредвахме в началото?
— Не. Тогава аз бях в Африка.
Зауер погледна отново на север. В същия момент се издигна огнена стена и последваха серия тежки експлозии.
— Виждаш ли какво вършим? Представи си, че русите направят същото у нас. Какво ще остане?
— Не повече отколкото тук.
