независимо от това дали носеха пуловер, мръсна колосана яка, стари работни комбинезони, военни панталони и цивилни сака, всички те имаха отпечатъка на една и съща умора, на една и съща нищета, хора с влажни, замърсени лица. Един от тях клекна в развалините и започна да удря с чук по някаква стърчаща тръба.
— Тихо! — извика ръководителят.
Настана тишина. Човекът с чука прилепи ухо до тръбата. Чуваше се дишането на мъжете и клокоченето на стичащата се вода. Отдалеч долитаха сирените на болничните коли и пожарната команда. Човекът с чука удари отново по тръбата. След това той се изправи.
— Още отговарят. Чукат по-често. Вероятно имат още съвсем малко въздух.
Той почука няколко пъти бързо по тръбата в знак на отговор.
— Хайде! — каза ръководителят, — Продължавайте! Тук вдясно. Трябва да опитаме да изтеглим тази тръба, за да получат по отвора свеж въздух. Гребер още стоеше до него.
— Това противовъздушно скривалище ли е?
— Разбира се, какво друго? Вярвате ли, че още някой би чукал, ако не беше скривалище? Гребер преглътна.
— Хора от къщата ли са? Един човек от противовъздушната защита ми каза, че тук вече никой не живеел.
— Оставете го, той е малко мръднал. Тук под земята има хора, те чукат, това е достатъчно за нас. Гребер разкопча раницата си.
— Аз съм здрав и силен. Мога да ви помогна в разчистването. — Той погледна ръководителя на групата. — Трябва. Може би моите родители…
— Нямам нищо против! Вилман, иде подкрепление. Имате ли свободна брадва?
Най-напред се показаха смачкани крака. Една греда ги бе счупила и притиснала. Човекът беше още жив, в съзнание. Гребер се взря в лицето му. Беше непознато. Прерязаха гредата на две и донесоха носилка. Човекът не викаше. Той само обърна очите си и изведнъж те станаха бели.
Разшириха отвора и намериха двама умрели. И двамата бяха сплескани. Лицата им бяха станали плоски като пихтия: носовете липсваха, зъбите бяха разпръснати и разкривени като бадемови ядки на козунак. Гребер се наведе над обезобразените лица. Различи тъмни коси. Неговите близки бяха руси. Измъкнаха сплесканите тела и ги поставиха на улицата.
Стана по-светло. Луната изгря на безцветното небе.
— Кога беше нападението? — запита Гребер, когато го смениха.
— Вчера през нощта.
Гребер погледна ръцете си. В безплътната светлина те изглеждаха черни. Кръвта, която се стичаше по тях, бе също черна. Той не знаеше дали това беше неговата собствена кръв. Не беше дори сигурен дали със своите собствени ръце е разравял тухли, камъни и счупени стъкла. Продължиха да работят. Очите сълзяха, киселината на бомбените изпарения ги дразнеше. Те ги триеха с ръкавите си, но това не помагаше.
— Хей, войникът! — извика някой зад него. Той се обърна.
— Това вашата раница ли е? — запита един човек, който се клатушкаше като сянка пред насълзените му очи.
— Къде?
— Ето там. Някой бяга с нея. Гребер не обърна внимание.
— Иска да я открадне — каза същият човек и показа с пръст. — Можете още да го хванете. Бързо! Аз ще ви заместя.
Гребер не беше повече в състояние да мисли. Той просто тръгна в показаната посока. Спусна се надолу по улицата и видя някакъв човек да се катери по развалините. Настигна го. Беше един старец, който влачеше раницата. Гребер стъпи върху ремъците. Човекът я пусна, обърна се, вдигна ръце и от устата му се чу тънък, писклив звук, подобен на квичене. Лунната светлина правеше устата му голяма и черна и очите му святкаха.
Приближи се един патрул. Бяха двама есесовци.
— Какво става тук?
— Нищо — отвърна Гребер и сложи раницата на гърба си. Квичащият човек бе онемял. Той дишаше бързо и възбудено.
— Какво правите тук? — запита един от есесовците, обершарфюрер на средна възраст.
— Документите!
— Помагам в разравянето. Ей там. Моите родители живееха там. Аз трябва…
— Военната книжка! — каза обершарфюрерът по-остро.
Гребер гледаше ту единия, ту другия. Нямаше смисъл да се спори дали есесовците имат право да проверяват войници. Те бяха двама и при това въоръжени. Той затърси своето разрешение за отпуск. Есесовецът извади джобното си фенерче и започна да чете. За момент парчето хартия бе така силно осветено, че приличаше на фосфор. Гребер почувствува как мускулите му затрепериха. Най-сетне фенерчето изгасна и обершарфюрерът му върна разрешението.
— Живеете на „Хакенщрасе“ 18?
— Да — каза Гребер, вбесен от нетърпение. — Ето там. Тъкмо разравяме. Търся семейството си.
— Къде?
— Там. Където разравят. Нима не виждате?
— Там не е 18 — каза обершарфюрерът.
— Какво?
— Там не е номер 18. Там е 22. Осемнадесет е ето тук.
Той показа към една разрушена къща, от която стърчаха железни подпори.
— Сигурен ли сте? — запита Гребер като заекваше.
— Напълно. Сега тук всичко изглежда еднакво. Но ето там е осемнадесет. Напълно съм сигурен.
Гребер погледна към развалината. Тя не димеше.
— Тази част на улицата снощи не е била бомбардирана — каза обершарфюрерът. — Мисля, че това стана миналата седмица.
— Знаете ли… — Гребер се запъна и продължи. — Знаете ли дали са били спасени хора?
— Това не зная. Но все някой се спасява. Може би вашите родители изобщо не са били в къщата. Повечето хора при въздушна тревога отиват в големите бункери.
— Къде мога да разбера това? И кой може да ми каже къде са те сега?
— Тази нощ никой. Общината е разрушена и всичко е наопаки. Запитайте утре сутринта в Районното управление. Какво се случи с този човек тук?
— Нищо. Вярвате ли, че под развалините има още хора?
— Под всички развалини има хора. Мъртви. Ако искаме да разравяме всички, трябва да имаме сто пъти повече работници. Проклетите свини бомбардират безразборно целия град.
Обершарфюрерът се приготви да продължи пътя си.
— Тук забранена зона ли е? — запита Гребер.
— Защо?
— Пазачът от противовъздушната твърди, че е така.
— Пазачът от противовъздушната е обезумял. Той не е вече на служба. Стойте тук, колкото ви се иска. Място за спане може би ще намерите в службата на Червения кръст. Там, където е гарата. Ако имате щастие, разбира се.
Гребер потърси входа на къщата. На едно място развалините бяха разчистени, но никъде не намери отвор. Той се покачи на тях. По средата стърчеше част от стълбище. Стъпалата и парапетът бяха запазени, но те водеха безцелно в празното пространство. Зад тях развалините образуваха още по-висока купчина. В една ниша се виждаше кадифено кресло, като че ли някой внимателно го бе поставил там. Задната стена на къщата бе паднала напряко през градината и се бе стоварила върху останалите развалини. Изведнъж някаква сянка притича наблизо. Гребер помисли, че това е предишният стар човек, но забеляза, че беше котка. Без да схваща какво прави, той взе камък и го хвърли по нея. Внезапно му дойде наум, че животното се храни с трупове. Той се покатери бързо по купчината камъни и тухли и мина от другата страна. Едва сега се увери, че е неговият дом. Едно малко местенце от градината бе останало незасегнато — дървената
