оцветиха листовете. Знаеше ги наизуст, но ги прочете още веднъж и те отново го накараха да се почувствува по-самотен отпреди. Толкова кратко трая щастието му, а другото беше толкова дълго. Една отпуска. Но животът на един войник се мери според времето, прекарано на фронта, а не според отпуската.
Гребер постави писмата отново в джоба си. Сложи ги до тия на родителите си, които бе намерил в канцеларията на ротата. Нямаше никакъв смисъл човек да мисли. Фрезенбург имаше право: достатъчно беше да върви крачка по крачка. Човек не трябва да се мъчи да разгадава световната загадка, когато се намира в опасност. „Елизабет — помисли си той. — Защо винаги мисля за нея като за нещо загубено? Нали нейните писма са тук! Тя е жива!“
Селото се появи мрачно и изоставено. Всички тези села изглеждаха като че ли никога вече няма да бъдат отново застроени. Алея от брези водеше до остатъците на една бяла къща. Преди това трябва да е било градина; тук-там още цъфтяха цветя, а до едно мръсно езерце се издигаше статуя. Това беше богът Пан, свирещ на флейта. Никой обаче не отговаряше на неговия огнен зов. Само няколко новобранци търсеха в изоставената овощна градина зелени череши.
25
— Партизани!
Щайнбренер облиза устните си и погледна русите. Те стояха насред площада на селото. Бяха двама мъже и две жени. Едната беше млада. Имаше кръгло скулесто лице. И четиримата бяха докарани сутринта.
— Не приличат на партизани — каза Гребер.
— Такива са. Откъде разбираш, че не са?
— Нямат вид. Приличат на бедни селяни. Щайнбренер се разсмя.
— Ако се разсъждава така, изобщо няма престъпници.
„Това е истина — помисли си Гребер. — Ти самият си най-добрият пример.“ Видя, че се приближава Рае.
— Какво ще ги правим? — попита командирът на ротата.
— Хванати бяха тук — каза фелдфебелът. — Трябва да ги затворим, докато получим заповед.
— Като че ли са малко нашите главоболия. Защо да не ги изпратим в полка?
Рае не очакваше никакъв отговор. Отдавна вече полкът нямаше определена позиция. В най-добрия случай щабът щеше да изпрати някого да разпитат русите и да реши съдбата им.
— В началото на селото има една бивша чифликчийска къща — намеси се Щайнбренер. — В нея има изба с решетка и желязна врата, която се заключва.
Рае се обърна към него. Той отгатна намеренията на Щайнбренер. Русите ще направят обикновения опит за бягство, който ще бъде фатален за тях. Вън от селото беше винаги лесно да се измисли каквото и да е.
Рае погледна Гребер.
— Гребер — каза той. — Откарайте пленниците! Щайнбренер ще ви покаже къде е избата. Проверете дали е здрава. Елате после да ми докладвате и поставете там часовой. Вземете хора от вашата група. Вие поемете отговорността. Лично вие — прибави той.
Единият от пленниците куцаше. По-възрастната от жените имаше разширени вени. Младата беше боса. Щом излязоха вън от селото, Щайнбренер блъсна по-младия от мъжете.
— Хей! Ти! Тичай!
Мъжът се обърна. Щайнбренер се засмя и му направи знак.
— Тичай! Тичай! Хайде! Свободен си! По-старият русин каза нещо на руски. Другият не се помръдна. Щайнбренер го ритна.
— Ще тичаш ли бе, мърша такава!
— Остави го — каза Гребер. — Нали чу какво заповяда Рае?
— Можем да ги оставим да бягат — измърмори Щайнбренер. — Мъжете, искам да кажа. Щом направят десетина крачки и ще стреляме. Жените ще ги затворим. Младата ще я потърсим през нощта.
— Остави ги на мира и дим да те няма. Тук аз командувам.
Щайнбренер беше вперил поглед в краката на младата жена. Тя носеше къса пола и краката й бяха бронзови и закръглени.
— И без това ще бъдат разстреляни — настоя той. — Или от нас, или от СД. Можем поне да се позабавляваме с младата. На тебе, разбира се, ти пука. Ти скоро се върна от отпуска.
— Стига си дрънкал и помисли за годеницата си! — каза Гребер. — Дъщерята на оберщурмбанфюрера. Рае ти заповяда да ни покажеш избата. Нищо повече.
Тръгнаха по алеята, която водеше до бялата къща.
— Тука — каза Щайнбренер ядосан и посочи една малка, добре запазена постройка.
Построена беше от камък. Вратата й представляваше желязна решетка, която можеше да се заключва отвън.
Гребер разгледа вътрешността на постройката. Изглежда, че преди я бяха използували за обор или за склад. Подът беше от цимент. Пленниците не можеха да излязат без външна помощ. Те вече бяха претърсени, за да се види дали нямат нещо в себе си.
Той отвори вратата и ги накара да влязат. Двама новобранци, които бяха дошли с тях като часови, застанаха с насочено срещу тях оръжие. Един след друг пленниците влязоха в склада. Гребер заключи вратата и провери ключалката. Тя беше здрава.
— В клетка, като маймуни — засмя се иронично Щайнбренер. — Банани! Банани! Искате ли банани, хей маймуни?
Гребер се обърна към новобранците.
— Оставате тук на пост. Ще отговаряте, ако се случи нещо. Ще дойда после да ви сменя. Говори ли някой от вас немски? — обърна се той към русите, Никой не отговори.
— Ще гледаме после да ви донесем малко слама. Тръгвай! — каза той на Щайнбренер.
— Иди им потърси пухени дюшеци — посъветва го иронично Щайнбренер.
— Хайде, тръгвай! А вие да си отваряте очите!
Той се яви пред Рае и му доложи, че пленниците са на сигурно място.
— Натоварвам ви да ги пазите вие, с няколко души — каза Рае. — След няколко дни, когато положението се поизясни малко, надявам се да ви отърва от тях.
— Слушам.
— Трябват ли ви повече от двама души?
— Не. Оборът е здрав. Бих могъл дори да поема поста съвсем сам, ако остана да спя там.
— Добре. Съгласен съм. Новобранците ни са необходими, за да ги обучим още малко в бойната техника. Комюникето… — Рае прекъсна думите си. Изглеждаше зле. — Сам знаете как вървят работите. Хайде, свободен сте.
Гребер си прибра нещата. Не познаваше още много хора от взвода си.
— Да не си станал тъмничар? — запита го Имерман.
— Да. Ще мога да си отспя. Предпочитам това, отколкото да обучавам младоците.
— Надали ще имаш достатъчно време. Знаеш ли какво става на фронта?
— Изглежда, че на лошо мирише?
— Отново стигнахме до ариергардни сражения. Русите пробиват фронта навсякъде. Само преди един час нашите издрънкаха куп глупости. Голяма офанзива. А тук се намираме на равно поле. Невъзможно е да се защищава. Този път сигурно ще направим голям скок назад.
— Вярваш ли, че ще можем да ги спрем като стигнем до германската граница?
— А ти вярваш ли?
— Не.
— И аз не вярвам. Кой искаш да ги спре? Сигурно не и генералният щаб. Няма да смее да поеме отговорността. — Имерман се засмя иронично. — Миналата война успяха да стоварят всичко на гърба на едно ново временно правителство, което образуваха набързо специално за целта. Тези тъпи глупаци се
