Русите отново атакуваха. На ротата бяха останали само още две картечници. Залегнали в един трап, те отблъснаха атаката. След това продължиха да се оттеглят. Русите сигурно ги смятаха за по-многобройни и по-добре въоръжени, отколкото бяха всъщност; това ги спаси. При второто спиране падна Зауер. Един куршум го засегна в главата и той умря веднага. Малко по-късно, докато тичаше наведен към земята, падна и Хиршланд. Той се завъртя бавно около себе си и не мръдна повече. Гребер го довлече до една дупка и го търкулна на дъното. Гърдите на Хиршланд бяха разкъсани от куршуми. След като ги опипа, Гребер намери окървавения му портфейл и го измъкна. Сега вече нямаше смисъл да се опровергава съобщението за смъртта му, което Щайнбренер беше изпратил на госпожа Хиршланд.
Най-после те стигнаха до втората линия. По-късно получиха заповед да продължат отстъплението. Ротата бе изтеглена от боя. Фронтът бе преместен на мястото, където се намираха резервите.
Няколко километра по-далеч те бяха прегрупирани. Ротата имаше само тридесет човека. На другия ден тя беше попълнена на сто и двадесет.
Гребер намери Фрезенбург в един полски лазарет. Всъщност лазаретът се състоеше от една оскъдно обзаведена барака. Левият крак на Фрезенбург беше раздробен.
— Искаха да го ампутират — каза той. — Някакъв си загубен помощник-лекар. Само това е научил да прави. Успях да се наложа утре да ме евакуират назад. Предпочитам някой опитен лекар да ми прегледа крака още веднъж.
Той лежеше на походно легло с шина над коляното. Леглото се намираше близо до отворения прозорец. Навън се виждаше част от равното поле. Цялата ливада беше покрита с червени, жълти и сиви цветя. Стаята вонеше. В нея имаше още три легла. — Какво прави Рае? — попита Фрезенбург.
— Ранен е в ръката. Мускулна рана.
— В лазарета ли е?
— Не. Остана в ротата.
— Така си и мислех — по лицето на Фрезенбург се изписа гримаса. Едната половина от лицето се усмихна, другата, на която имаше белег от зарастваща рана, остана неподвижна. — Има такива, които не искат да се върнат, Рае е от тях.
— Защо?
— Отказал се е, Загубил е вече всякаква надежда, И всякаква вяра.
Гребер погледна пергаментовото лице пред себе си.
— А ти?
— Аз не зная. Трябва най-напред да уредя тази история. — Той посочи шината.
Топъл вятър нахлу от ливадата.
— Странно нещо, а? — каза Фрезенбург. — Докато имаше сняг си мислехме, че в тази страна няма никога лято. А ето внезапно то е тук. И то дори прекалено.
— Да.
— Как е в къщи?
— Вече не зная. Просто не мога да си представя заедно тези две неща. Отпуската и това тук. Преди можех. Сега вече не. Много са различни едно от друго, Не зная вече кое е действителното.
— Нима някой знае?
— Въобразявах си, че зная. Там всичко ми изглеждаше ясно. Сега вече не. Много кратко беше. И много далечно от това тук. Там дори си мислех, че няма да убивам.
— Ти не си единственият.
— Да. Боли ли те много?
Фрезенбург поклати отрицателно глава.
— В тази барака има нещо, което никой не би се надявал да намери: морфин. Направиха ми инжекция. Още действува. Болката продължава да е тук, но така сякаш някой друг я чувствува. Имам още един-два часа на разположение, за да размишлявам.
— Санитарен влак ли ще пристигне?
— Не, тук има един санитарен камион. Ще ни закара до следващия санитарен център.
— Скоро никой от нас няма да остане тук — каза Гребер. — Сега и ти си отиваш.
— Може би ще ме закърпят отново и ще ме върнат при вас.
Спогледаха се, И двамата знаеха, че това не е вярно.
— Искам да вярвам в това — прибави Фрезенбург. — Поне за час-два, докато трае морфинът. Едно късче живот е понякога дяволски кратко, нали? А после идва нещо друго, за което човек не знае абсолютно нищо. Тази ми е втората война.
— Какво смяташ да правиш по-късно? Имаш ли някакви проекти?
Фрезенбург се усмихна бегло.
— Още не ми е ясно какво другите смятат да правят с мен. Ще трябва най-напред да изчакам. Не мислех, че ще се измъкна оттук. Винаги ми се струваше, че най-после наистина ще ме спипат и после край! Сега трябва да свикна да живея с мисълта, че ме спипаха наполовина. Не зная дали е по-лесно. Смъртта изглеждаше по-лесна. Всичко би било приключено, цялата тая мръсотия вече не би ме засягала, бих си платил цената и край. Сега съм отново потънал в нея до гуша, Човек си представя нещата другояче: че смъртта ще заличи всичко и прочее. А това не е вярно! Аз съм уморен, Ернст. Ще се опитам да поспя, преди да почувствувам отново, че съм инвалид. Пожелавам ти всичко хубаво!
Той подаде ръка на Гребер.
— И аз на теб също, Людвиг — каза Гребер.
— Моята е лесна. Сега плавам по течението. Примитивният инстинкт към живот. Преди беше друго. Може би бе само измама. Всеки имаше в себе си някаква скрита надежда. Няма значение. Човек винаги забравя, че може сам да сложи край на себе си. Тази възможност получихме като подарък заедно с нашия така наречен разум.
Гребер поклати отрицателно глава.
Фрезенбург му отвърна със своята полуусмивка.
— Прав си — каза той, — Така нищо няма да се уреди. По-добре е да се постараем всичко това никога да не се повтори.
Главата му падна обратно на възглавницата. Внезапно изглеждаше много изтощен. Докато Гребер стигна вратата, очите му вече се бяха затворили.
Гребер тръгна към селото, където беше ротата му.
Слаба здрачевина обагряше небето. Дъждът беше спрял. Калта се беше втвърдил а, Цветя и бурени бяха избуяли по изоставените ниви. Фронтът тътнеше. Всичко изглеждаше така чуждо, сякаш нямаше никаква връзка с действителността. Гребер познаваше това чувство: често го бе изпитвал, когато се събуждаше нощем и не знаеше къде се намира. Тогава му се струваше, че е отпаднал от света и че се носи сам в мрака. Това състояние не траеше дълго. Винаги се окопитваше много бързо. Всеки път обаче в него оставаше следа от някакво странно чувство, че един ден няма вече да се върне обратно на земята.
Това усещане не беше страх. Гребер се свиваше като беззащитно дете, подхвърлено в някаква огромна степ, без изход и край. Сега той бръкна в джобовете си и се огледа. Около него се простираше обичайната картина: развалини, неразорани ниви, руски залез, а в далечината — бледите светкавици на фронта. Всичко беше както обикновено, а заедно с него и безнадеждният хлад, който пронизваше сърцето му.
Усети в джоба си писмата на Елизабет. Те бяха пълни с топлота, нежност и със сладкото вълнение на любовта. Но те не представляваха някаква спокойна лампа, която осветява една добре подредена къща; те бяха блуждаещи светлини над едно блато и колкото повече той се стараеше да ги достигне, толкова повече затъваше в блатото. Поискал беше да запали една лампа, за да си намери пътя за връщане, но я беше запалил преди да построи къщата. Запалил я беше в срутена къща. Тя не само не я разхубавяваше, но я правеше още по-безутешна. Когато беше там, не си беше дал сметка за това. Следваше светлината, от нищо не се интересуваше, искаше да вярва, че е достатъчно само да я следва. А не беше достатъчно.
Дълго беше отбягвал това заключение. Но в края на краищата трябваше да се убеди, че онова, което беше призвано да го поддържа, да го подпомага в живота, го усамотяваше още повече. То не го подкрепяше достатъчно. Трогваше сърцето му, но не го поддържаше. То изчезваше, представляваше някакво малко лично щастие, което не можеше да бъде задържано сред безкрайното блато на общото нещастие и отчаяние. Извади писмата на Елизабет и ги прочете. Алените отблясъци на залязващото слънце
