отслабваше. Той намери избата, която му бе посочил писарят и хвърли раницата си в един свободен ъгъл. Упрекваше се безкрайно, че не си бе продължил отпуската с още ден-два. Наистина, изглежда никой не му обръщаше никакво внимание. Излезе отново навън. Пред селото имаше окопи, пълни с вода, стените им се ронеха малко по малко. От едната страна се издигаше малък мизерен бункер от бетон. Стоеше там като гробница всред потъналата във вода околност.
Гребер се върна обратно. На главната улица видя командира на ротата Рае. Той залиташе по дъските като щъркел с очила. Гребер му се представи.
— Имахте късмет — му каза Рае. — Всички отпуски бяха прекъснати веднага след заминаването ви. — Светлите му очи се вгледаха в Гребер. — Заслужаваше ли си поне?
— Да — отговори Гребер.
— Радвам се. Тук ние затънахме до гуша в мръсотия. Наистина всички тези позиции са само временни. По всяка вероятност ще бъдем изтеглени на нови резервни позиции, приготвени в тила. Вие видяхте ли ги? Трябва да сте минали покрай тях на връщане.
— Не, не ги видях.
— Не?
— Не, господин лейтенант — повтори Гребер.
— Трябва да са на около четиридесет километра оттук.
— Сигурно съм минал край тях през нощта. Всъщност аз спах почти през цялото пътуване.
— Така трябва да е.
Рае погледна Гребер с такъв поглед, сякаш искаше да го запита още нещо.
— Вашият взводен командир падна убит. Лейтенант Мюлер. Сега го замества лейтенант Мас.
— Мас?
— Да.
Рае натисна бастуна си в лепкавата кал.
— Докато има такава кал като тази, за руснаците ще бъде мъчно да напредват с артилерията и танковете си. Това ни дава време да се прегрупираме. Всяко нещо си има добрата и лошата страна, нали? Радвам се, че се върнахте отново, Гребер. Имаме нужда от стари бойци за трениране на новобранците. — Той продължи да пъха бастуна си в калта. — Как е там?
— Почти като тука. Много въздушни нападения.
— Нима? Толкова ли е лошо?
— Не зная доколко е лошо в сравнение с другите градове, но ние имахме тревоги всеки два три дни.
Рае гледаше Гребер, като че ли очакваше той да му каже нещо повече. Гребер обаче замълча.
Другите се върнаха на обед.
— Гледай ти, отпускаря! — каза Имерман. — А бе, човече, за какъв дявол се върна в тази мръсотия? Нима не можа да дезертираш, а?
— И къде да отида?
Имерман се почеса по главата.
— В Швейцария — каза той най-после.
— Виж ти, как не се сетих, дърти хитрецо. И като си помисля, че всеки ден за Швейцария заминават специални луксозни влакове с дезертьори! На покривите им има червен кръст, за да не ги бомбардират. И цялата швейцарска граница е украсена с надписи: „Добре дошли, дезертьори от Третия райх!“ Не можа ли да ми предложиш нещо по-добро, бе глупако! Чакай, чакай, а ти откога си станал толкова храбър, че да държиш такива речи?
— Първо на първо винаги съм говорел такива неща. Сигурно вече си забравил, след като си слушал хората в тила да си шушукат. После, ние отстъпваме. Намираме се почти пред погром. След всеки сто километра може да се псува малко по-силно.
Имерман започна да чисти куртката си от засъхналата кал.
— Мюлер е убит — каза той. — Майнеке и Шрьодер са в лазарета. Мюке получи куршум в корема. Трябва да е умрял във Варшава. Кой имаше още от старите? А, да, Бернинг — без десен крак. Кръвоизлияние.
— А Хиршланд? — каза Гребер.
— Хиршланд ли? Какво Хиршланд?
— И той е убит, нали?
— Да не си полудял! Той е тук, виж го, ей там.
Гребер се обърна. Истина беше: седнал на една стара бъчва, в този момент Хиршланд чистеше канчето си. „А майка му ме уверяваше, че бил убит — помисли си Гребер. — Трябва да му обясня тази работа.“
Той се приближи до него.
— Ходих да видя майка ти — каза му той.
— Наистина ли? Значи не си забравил? Съвсем не се надявах.
— Защо?
— Защото не съм свикнал да ми правят услуги. Гребер си спомни, че малко остана да забрави за това посещение.
— Как е тя? — запита Хиршланд. — Каза ли й, че съм добре?
— Хиршланд, майка ти те мисли за убит. Получила била официално съобщение от ротата.
— Й таз хубава!
— Лично тя ми го каза.
Хиршланд просто не можеше да повярва.
— Ама аз нали й пиша почти всеки ден!
— Тя е убедена, че си написал тези писма преди да те убият.
— По какъв начин, дявол да го вземе, е могло да бъде изпратено това съобщение? Всъщност тук няма друг Хиршланд.
— Не. Сигурно някой го е направил нарочно.
— Никой не може да направи нарочно подобно нещо.
— Никой ли? А Щайнбренер? Той още тук ли е?
— Разбира се. Използуваха го два дни в канцеларията на ротата, след като фелдфебелът беше убит. Писарят беше болен тогава.
— Но това е отвратително.
— И аз съм на твоето мнение.
— Нали Рае подписва всички официални писма?
— Майка ми откъде да знае. За нея подписът си е подпис.
Работата ставаше все по-ясна.
— Каква мръсотия! — изръмжа Гребер. — Просто да не повярваш! Но защо този мерзавец е постъпил така?
— За да се пошегува, да ме възпитава, поради еврейската ми кръв. Майка ми как посрещна новината?
— Изглеждаше спокойна. Трябва веднага да й пишеш. Разкажи й за мен, тя ще си спомни за моето посещение.
— Докато отиде писмото, ще мине дълго време. Гребер забеляза, че устните на Хиршланд треперят.
— Да отидем веднага в канцеларията — каза той. — Трябва да изпратя телеграма. В противен случай ще разкажем всичко на Рае.
— И дума да не става, не.
— Защо не? Можем дори да направим нещо повече: да разобличим Щайнбренер.
— Аз не. Не мога в никакъв случай. Нямам доказателства, а дори и да имах… Не, абсолютно е невъзможно. Нима не разбираш.
— Да, Хиршланд, разбирам те — каза мрачно Гребер. — Успокой се, всичко това няма да трае дълго!
След вечерята Гребер намери Щайнбренер. Той беше в отлично настроение. Приличаше на готически
