Гребер вдигна чашата си.
— Според мен за нашата възраст познаваме отчаянието прекалено добре. Нека го забравим.
— Да, но ние познаваме също и забравата прекалено добре — каза Елизабет. — Да забравим също и забравата.
— Съгласен съм. Да живее госпожа Клайнерт, която е приготвила този заек.
— И госпожа Вите, на която дължим градината и тази стая.
Те изпразниха чашите си. Виното беше студено, ароматно и хладно. Гребер напълни отново чашите. Луната хвърляше в тях златисто отражение.
— Любими мой — каза Елизабет, — колко е хубаво да бодърствуваме заедно през нощта. Колко е по- лесно да се говори!
— Това е истина. През нощта ти си едно пълно с младост и живот божие създание, а не някаква си шивачка на военни шинели. И аз не съм никакъв войник…
— През нощта човек е това, което всъщност трябва да бъде, а не това, което е станал.
— Може би — Гребер погледна заека, компота и хляба. — Тогава сигурно сме много несериозни същества. През нощта не правим нищо друго, освен да спим и да ядем.
— И да се обичаме. Това съвсем не е несериозно.
— И да пием.
— И да пием — каза Елизабет и му подаде чашата си.
Гребер се засмя.
— Вместо да бъдем тъжни и сантиментални и да водим дълбоки и поучителни разговори, ние излапахме половин заек, намираме, че животът е прекрасен и благодарим на Бога за това.
— Така не е ли по-добре?
— Това е единственото вярно нещо в живота. Когато човек няма никакви претенции, всичко за него е подарък.
— На фронта ли научи тази мъдрост?
— Не, тук.
— Хубав принцип. Всъщност това е всичко, което човек трябва да научи.
— Да, след това е необходимо само още мъничко щастие.
— Как мислиш, имахме ли ние това мъничко щастие?
— Да. Имахме всичко, което човек можеше да има.
— Не ти ли е мъчно, че всичко вече се свърши?
— Не се е свършило. Само е изменило вида си. Тя го погледна.
— Всъщност, да — добави той. — Мъчно ми е. Толкова ми е мъчно, че ми се струва, че ще умра утре, когато се разделя с теб. Като се опитам обаче да си представя какво трябваше да се случи, за да не ми бъде мъчно, виждам само една възможност: да не те бях срещал. Тогава, да, нямаше да ми е мъчно като си замина, а щях да се чувствувам празен и безразличен към всичко. И когато си помисля за всичко това, мъката ми не е вече мъка, а нещо като черно щастие. Другата страна на щастието. Елизабет стана.
— Може би не се изразих много правилно — каза Гребер. — Разбираш ли какво исках да кажа?
— Разбирам те. Ти се изрази много правилно, едва ли някой би го казал по-добре. Аз бях уверена, че ще го кажеш.
Тя се приближи до него. Почувствува я в ръцете си. Изведнъж тя вече нямаше име и в същото време носеше всички имена на света. За миг го прониза нещо като непоносима ярка светлина и той разбра, че всичко е еднакво — заминаването и връщането, присъствието и отсъствието, животът и смъртта, миналото и бъдещето, и че винаги и навсякъде каменното лице на вечността ще бъде тук и че с нищо не може да бъде премахнато — тогава му се стори, че земята се люлее под краката му. Почувствува, че потъва в бездната заедно с Елизабет, която притискаше в обятията си, и че се отпуща с нея и в нея.
Беше последният им следобед. Те седяха в градината. Котката се плъзна край тях. Тя щеше да си има малки котенца и заета със себе си не обръщаше внимание на никого.
— Надявам се, че ще си имаме бебе — каза внезапно Елизабет.
Гребер я погледна изумен.
— Бебе ли, защо?
— А защо не?
— Бебе! В такова време! Наистина ли ще имаш бебе?
— Надявам се.
Той я погледна.
— Мисля, че би трябвало сега да ти кажа нещо, да те целуна и да изглеждам нежен и изненадан, Елизабет, но не мога. Някак си е много неочаквано за мене. Досега още не съм мислил за бебе.
— Не е и необходимо. Всъщност това не те засяга. А и аз още не съм сигурна.
— Бебе. За бъдещата война то ще бъде точно на същата възраст, на каквато сме ние в тази. А и помисли за цялата мизерия, с която ще бъде заобиколено неговото раждане и неговото детинство.
Котката се появи отново. Тя се отправи към кухнята.
— Всеки ден се раждат деца — каза Елизабет.
Гребер си помисли за Хитлеровата младеж и за децата, които правеха доноси на гестапо срещу родителите си.
— Защо е необходимо да говорим за тези неща? — каза той. — Това е само едно пожелание, нали?
— Нима не искаш да си имаш дете?
— Не зная. В мирно време може би. Не съм мислил още. Всичко е така гнило и отровено около нас, че ще са необходими много години, за да се прочисти атмосферата. Как може човек да иска да има деца при такива условия?
— Именно заради това — каза Елизабет.
— Защо?
— За да ги възпитаме срещу това, което е около нас. Какво би станало, ако всички, които са против сегашния режим, не искат деца? Нима само варварите да имат деца? Кой тогава ще постави света отново в ред?
— Затова ли искаш да имаш дете?
— Не. Тази идея ми хрумна в момента. Гребер замълча. Нищо не можеше да се възрази на нейния довод. Тя имаше право.
— Много бързаш. Не мога да те следвам. Още не съм свикнал съвсем с мисълта, че съм съпруг и вече трябва да реша дали искам дете или не.
Елизабет се засмя и стана.
— Ти не се сещаш за най-важното — каза тя. — Не искам изобщо дете, а дете от тебе. А сега отивам да приготвя вечерята с г-жа Вите. Ще представлява шедьовър от консерви.
Гребер остана сам на стола в градината. Небето беше обсипано с малки червеникави облачета. Денят си беше отишъл. Касаеше се за един откраднат ден. Пресрочил си беше отпуската с двадесет и четири часа. Въпреки че беше съобщил в комендатурата за тръгването си, остана. Но и тази вечер дойде и след един час той трябваше да замине.
Мина за последен път през службата за настаняване на бежанци. Все още нямаше никакви известия от родителите му. Беше направил всичко възможно за Елизабет. Г-жа Вите се съгласи да я задържи при себе си. Той беше прегледал мазата на къщата: не беше достатъчно дълбока и сигурна за скривалище, въпреки че беше здраво построена. Беше посетил също общественото скривалище на „Лайбницщрасе“; то беше толкова добро, колкото повечето от скривалищата в града. Спокоен, той се отдаде на спомените си. От кухнята се чуваше тракането на чинии. Прекарал бе дълга отпуска. Три години, а не три седмици. Разбира се, понякога му се струваше, че всичко, което бе изградил набързо, почива на несигурни основи. И все пак той се мъчеше да се убеди, че те са сигурни.
Чу гласа на Елизабет. Спомни си за това, което тя бе казала за тяхното дете. Някаква преграда рухна изведнъж, появи се отвор, който разкри кътче от несигурното бъдеще, което приличаше на кътче от градина. Никога Гребер не би имал сили и кураж сам да премине тази преграда. Наистина, когато пристигна, той мечтаеше да намери нещо, да го вземе, да го притежава и да го остави преди да замине, за да го
