Войникът не отговори нищо. Гласът на оратора долетя отново, сух и металически, сякаш излизаше от тенекиени струни. Гребер се облегна назад и затвори очи. Хайнрих продължаваше да стои на прозореца. Не беше чул какво каза ефрейторът. Чувствуваше се неловко, мъчно му беше и гледаше Мария с глупаво изражение. Мария го гледаше със същия поглед. „Колко добре направих, че казах на Елизабет да не идва!“ — помисли си Гребер.
Най-после гласът млъкна. Четиримата музиканти засвириха „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“, а след това „Хорст-Весел“. Изсвириха набързо и двата химна — само по една строфа от всеки. В купето никой не мръдна. Ефрейторът бъркаше с пръст в носа си и разглеждаше без интерес това, което вадеше от него.
Новобранците се качиха в своя вагон, последвани от сестрите с кафето. След няколко минути подвижната кухня мина празна по перона.
— Уличници такива! — каза подофицерът. — Ние, старите, трябва да изпукаме от жажда!
Артилеристът в ъгъла прекъсна за момент яденето си.
— Какво каза? — запита той.
— Казах, уличници! Ти какво плюскаш? Телешко ли? Артилеристът захапа нов сандвич.
— Свиня! — каза той.
— Свиня…
Подофицерът погледна по ред всички в купето. Търсеше подкрепа. Артилеристът престана да му обръща внимание. Хайнрих продължаваше да виси на прозореца.
— Поздрави също и леля Берта — каза той на Мария.
— Добре.
Те отново замълчаха.
— Защо още не тръгваме? — запита някой. — Минава вече шест.
— Чакаме може би някой генерал.
— Генералите пътуват със самолет. Трябваше да потърпят още половин час.
— Хайде, тръгвай си вече, Мария! — казваше Хаинрих от време на време.
— Нищо, мога да почакам.
— Трябва да нахраниш малкия.
— Имаме време, вечерта е пред нас. Настъпи отново мълчание.
— Поздрави също и Йозеф — каза Хайнрих.
— Да, добре. Няма да забравя.
Артилеристът се изпърдя шумно, въздъхна дълбоко и веднага заспа. Като че ли влакът беше чакал само този сигнал. Той потегли бавно.
— Значи, поздрави всички, Мария.
— И ти също, Хайнрих.
Влакът започна да усилва бързината си. Мария тичаше покрай вагона.
— И да внимаваш за малкия, Мария!
— Да, да, Хайнрих. И ти също внимавай за себе си!
— Добре, добре!
Гребер наблюдаваше изтерзаното лице на тичащата под прозореца жена. Тя тичаше така, сякаш животът й зависеше от това дали още десет секунди няма да загуби Хайнрих от погледа си. И тогава изведнъж той забеляза Елизабет. Тя беше застанала по такъв начин зад хангара на гарата, че не беше възможно да я види по-рано от влака. Той се усъмни за секунда, после различи дори лицето й. По него беше изписана такава пълна безпомощност, че приличаше на лицето на мъртвец. Гребер се спусна към прозореца и сграбчи Хайнрих за раменете.
— Пусни ме на прозореца!
Изведнъж всичко бе забравено. Не разбираше вече защо беше дошъл сам на гарата. Не разбираше вече нищо. Трябваше да я види на всяка цена. Трябваше да й извика. Не беше й казал нищо от това, което най- много искаше да й каже.
Той разтърси Хайнрих с отчаяние. Хайнрих висеше до кръста вън от прозореца. Левият му лакът запушваше мястото, през което Гребер можеше да се промъкне.
— Поздрави също и Лизе! — надвикваше той пухтенето на локомотива.
— Пусни ме да видя! Махни се от прозореца! Жена ми е вън!
Гребер стовари ръката си на рамото на Хайнрих и се опита да го откъсне от прозореца. Хайнрих продължаваше да лежи целият навън. Той ритна Гребер по пищяла.
— Много поздрави на всички! — крещеше той.
Гласът на жената вече не можеше да се чуе. Гребер ритна Хайнрих в коляното и изскубна рамото му назад. Хайнрих не се остави. С едната си ръка той махаше на Мария, а с другата и с лакътя си се беше вкопчил за прозореца. Влакът направи завой. Гребер видя Елизабет над главата на Хайнрих. Тя беше вече много далеч и изглеждаше съвсем малка — стоеше сама до хангара. Гребер започна да маха с ръка над късо остриганата глава на Хайнрих. Тя можеше може би да види още ръката, но не можеше вече да види кой маха. Група къщи изскочиха пред влака и гарата изчезна окончателно.
Хайнрих се откъсна бавно от прозореца.
— Да те вземат… — започна да ругае Гребер разярен и изведнъж млъкна. Хайнрих се беше обърнал към него. Едри сълзи се стичаха по лицето му. Гребер отпусна ръка.
— Ах, каква мръсотия!
— Гледай ти какви истории за нищо! — каза ефрейторът.
23
Минаха два дни, докато намери полка си и се представи в канцеларията на ротата. Фелдфебелът го нямаше. Там беше само писарят. Селото беше разположено на сто и двадесет километра западно от мястото, което Гребер познаваше.
— Как е тук? — запита той.
— Истинска мръсотия. Е, как прекара отпуската?
— Горе-долу. Какво ново има?
— Много работи. Нали виждаш къде сме сега.
— Къде е ротата?
— Един взвод копае окопи. Друг заравя мъртвите, Ще се върнат на обед.
— Има ли много промени?
— Сам ще видиш. Не си спомням вече кои бяха тук, когато ти замина. Получихме доста подкрепления. Все деца. Мрат като мухи. И понятие си нямат от война. Имаме си нов фелдфебел. Старият умря. Дебелият Майнерт.
— На първите линии ли беше?
— Не, случи му се в нужника. Хвръкна във въздуха с цялата барака. — Писарят се прозина. — Сам ще видиш какво ново има. Чудя ти се защо, докато си беше в къщи, не си нагласи така, че да ти се забие някое малко парче бомба в задника?
— И аз сам се чудя защо — каза Гребер. — За добрите работи човек винаги се сеща, когато е вече много късно.
— На твое място щях да си остана спокойно няколко дни повече. Никой нямаше да обърне внимание в тази бъркотия.
— Ето още една идея, за която човек се сеща след като се е върнал.
Гребер мина през селото. То приличаше на това, от което навремето тръгна в отпуска. Всичките тези села си приличаха. Всички бяха съвършено опустошени. Единствената разлика се състоеше в това, че сега вече нямаше сняг. Навсякъде беше мокро и кално. Ботушите затъваха дълбоко и земята ги държеше така здраво, сякаш искаше да ги издърпа. По главната улица имаше нахвърляни дъски, за да може да се минава по тях. Те се люлееха под краката, водата бълбукаше отдолу и когато някой стъпеше на единия край, другият се изправяше високо.
Слънцето грееше и беше доста топло. На Гребер му се струваше дори, че е много по-топло отколкото в Германия. Той се ослуша по посока на фронта. Бумтенето на силния артилерийски огън ту се усилваше, ту
