бъде по-малко студено, а и този студ вече ни е познат.
„Ето сега ще ме запита кога ще си дойда в отпуска — помисли си той. — Как бих искал всичко това вече да е свършено! Ще ми зададе неизбежните въпроси, аз ще й отговоря по начин, който тя вече познава. Бих искал всичко да е минало. Вече не съм тук целият, а и тази част от мене, която присъствува, е така чувствителна, като че ли кожата от нея е смъкната. И все още тя не може да бъде наистина наранена. Тя е само по-чувствителна и от открита рана.“
Той хвърли поглед към дивата лоза, която се люлееше пред прозореца, после към нейното сребърносиво отражение в огледалото и му се стори, че някаква дълбока тайна бди зад този прозорец — тайна, която трябваше да му бъде разкрита в следващия миг. В този момент те чуха сирените.
— Да останем тук — предложи Елизабет. — Нямам никакво желание да се обличам и да тичам в някакво скривалище.
— Добре, както искаш.
Гребер отиде до прозореца. Дръпна масата и погледна навън. Нощта беше светла и спокойна. Градината блестеше в лунната светлина. Това беше една невероятна нощ, предразполагаща към мечти и подходяща за въздушно нападение. Г-жа Вите се появи в градината. Лицето й изглеждаше съвсем бледо. Той отвори прозореца.
— Исках да ви събудя — каза тя сред шума. Гребер кимна с глава.
— Скривалище… „Лайоницщрасе“ — чу той още.
Направи й знак, че е разбрал. После я видя като си влиза обратно в къщата. Почака една минута. Тя не излезе отново. И тя оставаше в къщи. Това никак не го учуди.
Стана така, както трябваше. Нямаше нужда госпожа Вите да ходи в скривалището: нали къщата и градината се намираха под закрилата на някаква тайнствена сила? Струваше му се, че вече бяха заобиколени от зона на тишина и спокойствие всред оглушителния концерт на всички сирени в града. Храстите бяха неподвижни. Дори гроздовете на лозата пред прозореца престанаха да се люлеят. Малкият остров на мира се къпеше в синята светлина на луната, която сякаш образуваше около него невидима стена, в която се разбиваше опустошителната буря.
Гребер се обърна. Елизабет беше седнала в леглото. От раменете й се излъчваше матов блясък, а там, където те бяха заоблени, падаше мека светлина. Малките й гърди бяха стегнати и смело издадени напред и изглеждаха по-големи отколкото бяха всъщност. Устата и бе тъмна, а очите й съвсем прозрачни, сякаш бяха безцветни. Тя седеше изправена, със забити във възглавницата зад нея ръце, и приличаше на човек, който внезапно се връща от някакъв друг свят. За миг му стана така чужда и тайнствена, като градината вън под лунната светлина.
— И госпожа Вите остана — каза Гребер. — Ела.
Докато се приближаваше към леглото, той видя лицето си в сребърносивото огледало. Не можа да го познае. Това беше лице на друг човек.
— Ела — каза Елизабет отново.
Той се наведе над нея. Тя го обви с ръцете си.
— Все ми е едно какво ще се случи — каза тя.
— Нищо няма да се случи — отговори той. — Не тази нощ.
Сам не знаеше защо беше така уверен в думите си. Тази сигурност имаше нещо общо с градината и със светлината, с огледалото и с раменете на Елизабет, а също и с голямото дълбоко спокойствие, което изведнъж го обгърна целия.
— Нищо не може да се случи — повтори той.
Тя отхвърли с ръка завивките, които се плъзнаха на пода. Сега лежеше гола. Беше красива с дългите си силни крака, нежната заобленост на раменете и гърдите… Това беше вече тяло на млада жена, а не на девойка.
Почувствува я в обятията си и му се стори, че хиляди ръце го задържат, носят го и го милват. Всичко беше близост и плътност. Това не беше вече трескавото притежание от първите дни, а чувство, което се засилваше и малко по малко заливаше думите, границите, хоризонта и тях самите…
Той вдигна глава. Стори му се, че се връща някъде отдалеч. Наостри слух. Не знаеше колко дълго бе траяло отсъствието му. Навън беше тихо. Помисли, че греши и продължи да се ослушва. Нищо — никаква експлозия, никакъв противовъздушен огън. Затвори очи и се отпусна на възглавницата. После се събуди отново.
— Те не дойдоха, Елизабет — каза той.
— Напротив, дойдоха — прошепна тя.
Те лежаха един до друг. Гребер гледаше завивките на пода, огледалото и отворения прозорец. Отначало му се стори, че нощта никога няма да свърши, но сега чувствуваше безшумното отлитане на времето. Гроздовете пред прозореца се люлееха отново от вятъра, сянката им се отразяваше в огледалото и някакъв шум долиташе от хоризонта. Обърна се към Елизабет. Очите й бяха затворени. Устата й беше полуотворена. Тя дишаше бавно и спокойно. Още не беше дошла на себе си, докато той вече се бе съвзел. Мисълта му отново работеше нормално. Елизабет винаги идваше по-бавно на себе си. „Как бих искал и аз така да се изоставя, да се забравя напълно, и то за дълго време!“ Той й завиждаше, обичаше я и малко се страхуваше от нея заради способността й да напусне всичко. Тя не беше тук, намираше се в един непознат свят, където той не можеше да я последва, освен само за няколко мига. Може би това именно го плашеше в нея. Изведнъж се почувствува самотен и принизен в сравнение с нея. — Елизабет отвори очи.
— Какво стана със самолетите?
— Не зная.
Тя отхвърли косите си назад.
— Гладна съм.
— И аз също. Имаме много неща за ядене. Гребер стана и отиде да вземе няколко кутии консерви — от тези, които беше донесъл от избата на Биндинг.
— Ето тук има петел, варено телешко и заек, а там — компот.
— Нека изядем заека и компота.
Гребер отвори кутиите. Предпочиташе Елизабет да не му помага, а да продължава да си почива и да чака. Не можеше да понася жените, които забулени в тайнствеността и в мрака се превръщат изведнъж в загрижени домакини.
— Понякога ме е срам от всички тези неща на Алфонс — каза той. — Държах се доста зле с него.
— Затова пък и той се е държал понякога зле с другите, нали? Така сте квит. Ходи ли на погребението му?
— Не. Имаше много членове на партията в униформи. Задоволих се само да чуя речта на оберщурмбанфюрера Хилдебранд. Той каза, че всички трябва да черпим пример от безупречния живот на Алфонс и да изпълним неговата последна воля. Последната воля на Биндинг обаче беше съвсем друга. Алфонс се е намирал по пижама в собственото си мазе с една блондинка по нощница.
Гребер изсипа месото и компота в две чинии, които им беше заела госпожа Вите. След това наряза хляба и отпуши една бутилка вино. Елизабет стана. Изправи се гола пред ореховото легло.
— Наистина нямаш вид на жена, която прекарва целия месец наведена над войнишки шинели — каза Гребер. — Приличаш повече на някого, който всеки ден прави гимнастика.
Тя се разсмя.
— Гимнастика ли? Гимнастика се прави само когато човек е отчаян.
— Така ли? Досега не ми е минавала подобна мисъл през ума.
— Отлично средство — каза Елизабет. — Да правиш гимнастика дотогава, докато не можеш повече да се помръднеш, да тичаш в кръг, докато се умориш до смърт, да си четкаш косата, докато те заболи глава и прочее.
— И това ще те излекува?
— Само от предпоследното отчаяние. Когато вече не искаш повече да мислиш за нищо. Против последното отчаяние няма никакво средство, освен да се оставиш да потънеш в него.
— А после?
— Ще чакаш животът да се върне от само себе си малко по малко. Искам да кажа животът, който ни дава възможност да дишаме.
