плика и кръвта му се смръзна. Писмото беше изпратено от гестапо. Той завъртя в ръцете си плика, който беше така лошо залепен, сякаш някой вече го бе отварял.
— Кога го донесоха? — запита той.
— Снощи.
Гребер разгледа печата. Беше уверен, че блоковият отговорник го е чел. И той на свой ред го отвори. Вътре имаше покана за Елизабет да се яви в гестапо в единадесет часа и половина. Погледна часовника си. Десет без нещо.
— Добре — каза той. — Най-после! Откога вече чакаме! — Сложи писмото в джоба си. — Нещо друго?
— Това не ви ли е достатъчно? — отговори блоковият със свити от любопитство очи. Гребер се засмя.
— Да знаете някаква квартира за нас?
— Не! Нима още имате нужда от квартира?
— Аз не, но жена ми.
— Така ли? — каза блоковият отговорник с безразличие.
— Да. Готов съм да платя добре за услугата.
— Така ли? — повтори пак блоковият.
Гребер си тръгна. Чувствуваше, че мъжът го следи с поглед през прозореца. Спря се и се престори, че разглежда с интерес полуизгорелия скелет на покрива. После тръгна отново с бавна крачка.
Щом зави зад ъгъла на улицата, той измъкна отново писмото от джоба си; То представляваше печатна бележка, от която нищо не можеше да се разбере. Дори и подписът беше напечатан. Само името на Елизабет и датата бяха написани на пишеща машина, на която буквата „а“ излизаше малко над реда.
Не можеше да откъсне поглед от листчето сива, евтина хартия, която изведнъж му закри света. Някаква неопределена опасност се излъчваше от него. То лъхаше на смърт.
Намери се пред черквата „Света Катерина“. Сам не знаеше как се озова там.
— Ернст! — прошепна нечий глас зад него.
Той трепна. Беше Йозеф. Загърнат в палто с военна кройка, той влезе в черквата без повече да обръща внимание на Гребер. Гребер се огледа и след миг го последва. Намери го седнал на една празна пейка близо до олтара. Йозеф му направи знак да бъде предпазлив. Гребер се приближи до олтара, огледа се, върна се назад и коленичи близо до Йозеф.
— Полман е задържан — прошепна Йозеф.
— Какво?
— Полман. Гестапо го арестува тази сутрин.
За момент Гребер се запита дали задържането на Полман няма нещо общо с писмото на Елизабет. Той погледна Йозеф.
— Значи и Полман… — каза той най-после. Йозеф вдигна очи.
— Кой друг още?
— Жена ми получи покана от гестапо.
— За кога?
— За днес сутринта в единадесет и половина.
— У вас ли е поканата?
— Да. Ето я.
Гребер подаде писмото на Йозеф.
— Как стана с Полман? — запита той.
— Не зная. Не бях там. Като се върнах, намерих един камък, поставен по друг начин, а не както преди да изляза. Сигурно Полман го е преместил като са го отвеждали. Това беше един от знаците, за които се бяхме условили. След един час видях като товареха книгите му на един камион.
— Имаше ли между тях нещо, което да отежни положението му?
— Не вярвам. Всичко, което можеше да мине за опасно, бе скрито другаде. Също и консервите.
Гребер хвърли поглед на листчето в ръцете на Йозеф.
— Тъкмо исках да намина при него — каза той. — Смятах да му поискам съвет. Какво да правим?
— Затова именно трябваше да ви видя. Почти е сигурно, че някой от гестапо чака спотаен в жилището му. — Йозеф върна поканата на Гребер. — Какво смятате да правите?
— Не зная. Не съм имал време да помисля. Вие какво бихте направили на мое място?
— Бих избягал — отговори Йозеф без колебание. Гребер го погледна в полумрака, в който слабо блестяха иконите.
— Ще отида най-напред аз самият, за да попитам какво искат — каза той.
— Нищо няма да ви кажат, щом търсят жена ви.
Гребер почувствува, че го облива хладна пот. Всъщност Йозеф разглеждаше нещата напълно обективно. Нищо повече.
— Ако искаха да задържат жена ми, можеха да направят като с Полман. Сигурно се касае за друго нещо. Затова ще отида аз самият. Може да е за нещо незначително — каза Гребер, без сам да е убеден в думите си. — В такъв случай ще бъде грешка да се бяга.
— Жена ти еврейка ли е?
— Не.
— Тогава е друга работа. Когато човек е евреин, трябва винаги да бяга. Не можете ли да кажете, че отсъствува от града?
— Не. Тя е мобилизирана в една фабрика. Лесно е да се провери.
Йозеф се замисли.
— Възможно е да нямат намерение да я арестуват. Вие сте прав. В такъв случай те можеха да я приберат направо от фабриката. Нима нямате абсолютно никаква представа за какво може да са й изпратили тази покана?
— Баща й е в концентрационен лагер. Може някой, който живее в същата къща, да я е издал. Възможно е също тя да е привлякла вниманието върху себе си с това, че се оженихме.
Йозеф отново се замисли.
— Унищожете всичко, което би могло да предизвика подозрение. Писма, дневник и друго. И после идете сам. Всъщност нали това имахте намерение да направите?
— Да. Ще кажа, че писмото е пристигнало едва днес и че не съм успял да вляза във връзка с жена си във фабриката.
— Така ще бъде най-добре. Постарайте се да узнаете за какво се касае. На вас нищо не може да ви се случи. И без това трябва да се върнете на фронта, Няма да посмеят да ви задържат. Ако търсите скривалище за жена си, ще ви дам един адрес. Най-напред обаче идете там. Аз ще остана тук до вечерта. — Йозеф се поколеба за момент. — В изповедната стаичка на пастор Бидендик, на вратата на която има надпис: „Отсъствува.“ Ще поспя там няколко часа.
Гребер стана. След приятния полумрак в черквата дневната светлина го заслепи на вратата с такава сила, сякаш бе изпратена от гестапо и искаше да освети всичко в него.
Вървеше бавно по улиците. Струваше му се, че живее под някакъв стъклен похлупак. Всичко наоколо му стана изведнъж чуждо и недостижимо. Една жена, която минаваше с дете в ръце, се превърна в очите му в символ на сигурност и събуди в него мъчителното чувство на завист. Някакъв мъж, който седеше на една пейка и четеше вестник, представляваше образът на безгрижието, а двама младежи, които говореха и се смееха, бяха част от далечен и окончателно изгубен за него свят. Самият той бе мрачен, над него беше надвиснала сянката на грижата, която го отделяше от всичко, сякаш беше заразен от проказа.
Той влезе в зданието на гестапо и показа поканата. Един есесовец го поведе по разни коридори към едно от страничните крила на сградата. Миришеше на стари книжа, на лошо проветрени канцеларии и на казарма. Трябваше да почака в една стая, където вече стояха трима души. Единият беше застанал прав до прозореца, който гледаше към двора. Ръцете му бяха скръстени зад гърба и той чукаше с пръстите на дясната си ръка върху лявата, като върху клавишите на пиано. Другите двама седяха на столове и гледаха право пред себе си. Единият беше плешив и имаше заешка уста, която през цялото време се мъчеше да закрие с ръка, другият носеше малки мустачки, като тези на Хитлер, а лицето му беше отпуснато и сиво като
