олово. И тримата вдигнаха живо очи при влизането на Гребер и веднага след това отново продължиха да гледат в далечината.
Влезе един есесовец с очила. Веднага всички станаха прави. Гребер беше най-близо до вратата.
— Какво търсите тук? — запита го есесовецът малко зачуден. — Войниците обикновено попадат под военен съд.
Гребер показа поканата. Есесовецът хвърли поглед върху нея.
— Не ви викат вас. Викат някоя си г-ца Крузе…
— Това е жена ми. Оженихме се преди няколко дни. Тя работи в една общинска работилница. Помислих, че мога да се явя вместо нея.
Гребер представи семейната си книжка, която беше имал грижата да донесе. Есесовецът се почеса зад ухото озадачен.
— Да, в края на краищата на мен ми е безразлично… Стая 72, първи сутерен.
Той върна документите на Гребер. „Сутерена — помисли си Гребер. — Тъкмо в сутерена, според слуховете, гестапо върши най-гнусните си работи.“
Той слезе по стълбата. Двама души, с които се размина, го погледнаха със завист. Те помислиха сигурно, че Гребер се връща към свободата, докато те още не знаеха какво ги очаква.
Стая 72 представляваше обширно помещение с етажерки, разделено на две с дъсчена преграда. Един сънлив чиновник, седнал зад бюрото, пое поканата. Гребер му обясни защо е дошъл и показа отново документите си.
Чиновникът кимна одобрително с глава.
— Можете ли да се подпишете вместо жена си?
— Да.
Чиновникът бутна два формуляра пред него на масата.
— Подпишете, ей тук. Пишете отдолу: съпруг на Елизабет Крузе, като посочите датата и мястото, където сте се оженили. Вторият формуляр е за вас.
Гребер се подписа бавно. Не искаше Да покаже, че в този момент чете текста, който беше отгоре, но не искаше и да се подпише слепешката. Чиновникът нетърпеливо започна да търси нещо между книжата.
— Дявол да го вземе, къде е прахът? — извика той най-после… — Холман, отново сте объркали всичко? Донесете пакета Крузе.
Някой изръмжа зад дървената преграда. Гребер успя да прочете, че се подписва за получаването на праха на политическия затворник Бернхард Крузе. Видя на другия формуляр, че Бернхард Крузе е починал от сърдечен удар.
Чиновникът изчезна зад преградата. Върна се скоро с кутия от пури, завита в малко, късо парче сива амбалажна хартия. Отстрани още стоеше надписът „Кларо“ и се виждаше разноцветната лента на кутията. На нея беше отпечатан позлатеният герб на фабриката, който един индианец с димяща лула държеше в ръцете си.
— Ето праха — каза чиновникът и погледна мрачно Гребер. — Вие сте войник и е излишно да ви казвам, че се налага да се пази пълно мълчание. Никакви некролози, никакво съобщение в печата, никаква религиозна служба. Пълно мълчание. Разбрано ли е?
— Да.
Гребер взе кутията от пури и си отиде.
Веднага реши да не казва нищо на Елизабет. Трябваше да направи необходимото, за да се научи тя по- късно. Непредвидени работи не можеха да се случат. Гестапо няма да си направи труда да изпрати второ съобщение. Засега й е достатъчно, че ще я остави сама; да я огорчава двойно, като й съобщи, че баща й е починал, би било излишна жестокост.
Той тръгна бавно към черквата „Света Катерина“. Внезапно улиците се бяха оживили отново. Опасността беше изчезнала. Превърнала се беше в смърт. Но в чужда смърт. А той беше свикнал с чуждата смърт. Всъщност той беше виждал бащата на Елизабет само в детинството си.
Гребер притискаше кутията от пури под мишницата си. По всяка вероятност прахът в нея не беше на Крузе. Холтман може преспокойно да е сбъркал кутията, а и всъщност имаше малка вероятност в концентрационните лагери да си дават толкова труд, че да събират праха на отделните трупове. При масови изгаряния това и без друго е невъзможно. Някой от огнярите сигурно хвърля по шепа прах в отделните кутии, които после опаковат. Това беше всичко. Гребер дори не разбираше защо си дават този труд. Това означаваше само да се смесва безчовечността с бюрокрацията, която от своя страна правеше безчовечността още по-безчовечна.
Запита се какво да прави с праха. Можеше да го зарови някъде, където и да е, в развалините. Места не липсваха. Можеше също да се опита да го занесе на гробищата, но в такъв случай ще е необходимо разрешение, определен гроб и Елизабет ще научи.
Той прекоси черквата и се спря пред изповедалня та на пастора Бидендик. Надписът „Отсъствува“ висеше на вратата. Повдигна леко зеленото перденце, Йозеф го погледна. Той беше буден и седеше по такъв начин, че да може да блъсне с крак в стомаха всеки, който би го изненадал, и да се спусне към изхода. Гребер седна на пейката до олтара. Няколко минути по-късно дойде и Йозеф. Гребер му показа кутията от пури.
— Цялата работа беше за това. Праха на нейния баща.
— Нищо друго ли?
— Това е достатъчно. Имате ли някакви новини от Полман?
— Не.
И двамата хвърлиха поглед на пакета.
— Кутия от пури — каза йозеф. — Обикновено употребяват картонена кутия, консервена кутия или книжна кесия. Кутия от пури, това представлява почти ковчег. Къде ще я оставите? Тук, в черквата ли?
Гребер поклати отрицателно глава. Хрумна му една идея.
— Ще я занеса в черковната градина — каза той. — Там е все пак като гробища. Йозеф кимна с глава.
— Мога ли да направя нещо за вас? — запита Гребер.
— Бихте могли да излезете през страничната врата и да видите дали няма нещо подозрително на улицата. Аз трябва да вървя. Клисарят-антисемит постъпва на служба в един часа. Ако не се върнете след пет минути, значи улицата е свободна.
— Добре.
Гребер стоеше на слънце. След известно време излезе и йозеф. Мина покрай него, без да го погледне.
— Всичко хубаво! — прошепна той.
— Всичко хубаво!
Гребер се върна обратно. В този час в черковната градина нямаше хора. Две жълти пеперуди с червени точици по крилете се гонеха около един храст с малки бели цветчета. Храстът обграждаше от едната страна гроба на епископ Алоизиус Блюмер. Гребер се приближи и го разгледа. Три от гробниците бяха напукани, но тази на Блюмер имаше в основата си отвор, който изглежда водеше към вътрешността. Наистина добро място.
Той написа на едно листче, че това е прахът на един католик концлагерист. Направи това за в случай, че някой намери кутията от пури. Пъхна листчето под сивата обвивка. С ножа си изряза един чим трева до отвора и увеличи по този начин дупката, за да може да пъхне в нея кутията. Това стана лесно. После насипа отново пръстта в дупката, която беше изкопал и покри всичко с чима трева. Бернхард Крузе — ако това беше той — намери по този начин място на света земя в краката на един висш черковен сановник.
Гребер се върна обратно и седна на оградата на галерията. Камъните бяха затоплени от слънцето. „Това е може би светотатство — помисли си той. — Или ненужна сантименталност.“ Бернхард Крузе беше католик, католическата религия забранява изгарянето, но предвид особените обстоятелства, църквата трябваше да бъде снизходителна. „А ако кутията не съдържа праха на Крузе, а на някои други жертви, протестанти или евреи например, злото няма да бъде кой знае колко голямо — помисли си той. — Нито Йехова, нито богът на протестантите или този на католиците не би имал наистина основание да се почувствува засегнат.“
Той хвърли последен поглед на гроба, в който бе пъхнал кутията от пури, както кукувицата — яйцата си
